Грегор пропълзя до Бутс.
— Тя ще се оправи ли? — попита.
— Ще се оправи напълно, Грегор, щом ѝ дадем малко храна и вода — каза Хамнет.
Грегор притисна нос към Бутс. Тя отвори очи и леко се усмихна.
— Хей, здрасти — прошепна той.
Бутс раздвижи устни, но от тях не излезе звук. Но беше жива.
— Аз ще им дам вода — каза Грегор. — Трябва да отидеш да пиеш.
— Пих от меха. И съм достатъчно добре — каза Хамнет. Стори му се уморен, но изглеждаше добре в сравнение с останалите. Грегор предположи, че годините живот в джунглата в съчетание с естествената му физическа сила му бяха помогнали да понесе пътуването по-добре. — Грегор, трябва да отидеш и да отмиеш пясъка от себе си, преди да се втвърди.
— Прав е — каза Рипред. — Това нещо скоро ще стане като цимент. — С тези думи плъхът се гмурна в езерцето и започна да се търкаля във водата. От козината му се разлетя пясък и се посипа в бистро то езерце.
— Тези от вас, които още са жадни — елате да пиете от меха, докато пясъкът се утаи — каза Хамнет.
Рипред излезе от водата и се зае да чисти и приглажда козината си, а Грегор се изправи на нестабилните си крака и успя да стигне до езерцето. Мислеше да се съблече, но дрехите му бяха толкова покрити със спечен пясък, че дори не беше сигурен дали може да намери копчетата и циповете. Затова скочи вътре с дрехите.
Аххх! Не беше изпитвал по-приятно усещане. Прохладната вода обгърна тялото му. Стигаше почти до гърдите му и беше достатъчно дълбока за плуване. Гмурна се под повърхността и преплува до отсрещната страна и обратно, преди да се покаже да си поеме въздух. След няколко дължини повечето пясък падна от дрехите му. Седна край езерцето и се съблече. Свалянето на обувките от змийска кожа беше особено трудно, защото пръстите му бяха станали колкото орехи и бяха набити с пясък. Наложи се да си кисне краката известно време, преди да успее да отлепи превръзките. От пръстите му се отделиха големи парчета кожа. Отдолу обаче се виждаше нежна нова кожа.
Грегор преплува до извора, стъпи на скалната издатина и остави водата да се излива обилно по тялото му. Остана под струята, докато се увери, че всяко зрънце пясък, всяка капчица пот и всяка частица мъртва кожа са отмити от тялото му. После изплакна дрехите си, качи се на скалата и ги простря да съхнат.
Лукса се появи, като размахваше няколко едри риби за опашките и носеше нещо в ризата си. Отвори я и на земята се изсипаха кръгли жълтеникави плодове. Хвърли рибите до тях и избра най-голямата.
— Ще изпека тази за Бутс. Няма да иска да я яде сурова — каза, без да се обръща конкретно към никого.
С труд се сдържаха да не се нахвърлят на храната, преди Хамнет да я раздели. Грегор получи четири жълти плода. Разкъса със зъби първия и усети в устата си приятен вкус, подобен на сливи. Реши, че е безопасно и го изяде на три хапки.
Той взе Бутс в скута си и се опита да я прилъже да хапне. Отначало тя сякаш беше безразлична. Но когато капна малко сладък сок в устата ѝ, лицето ѝ светна. Тя сграбчи ръката му, издърпа плода към устата си и лакомо го погълна.
— „С” като слива — каза тя и облиза сока от пръстите си. — Още слива?
И Грегор се зарадва, че може да ѝ даде цяла шепа.
Рибата също беше хубава. При последното пътуване му беше малко трудно да свикне със студеното, сурово месо. Този път го изяде, без дори да се замисли. Лукса донесе няколко парчета, които беше изпекла на пламъка на фенера, набучени на меча ѝ, за Бутс. Беше изстискала сока на една от златистите сливи върху рибата, за да стане по-вкусна.
— Ще опиташ ли малко риба, Бутс? — попита тя, без дори да поглежда към Грегор.
— Да-а! — възкликна Бутс и пъхна в устата си едно парче. — Къде плъх? — попита тя Лукса, а после притисна ръка към носа си. — Ох, боли!
— Кой, Туичтип ли? — попита Лукса и Бутс кимна. Грегор се сети, че кралицата и сестричката му се бяха срещнали за последен път в лабиринта на плъховете. Туичтип беше с тях, а носът ѝ беше сериозно пострадал. — Не знам.
— О, да, скъпата ми Туичтип. Къде я изоставихте, Ваше величество? Мъртва в Лабиринта, сигурен съм — каза Рипред. — Много, много лошо. Искам да кажа, едва ли ще липсва на някого, но какъв удивителен нос имаше!
— На мен ще ми липсва — каза Грегор рязко. Той харесваше Туичтип, нищо, че беше плъх. Не искаше да слуша как Рипред говори презрително за нея сега.
— Съжалявам, забравих какви приятелчета бяхте станали — каза Рипред. — Но за вас тя е само още един мъртъв плъх, нали, Ваше наперено кралско величество?