— Не много — каза Нике, но изписка неволно, когато Хамнет прокара пръсти по счупеното място.
— Ще трябва да лагеруваме тук поне един ден, Нике — каза Хамнет. — Вземи обезболяващото. Ще има време да си починеш. — Този път Нике не възрази и Грегор разбра, че сигурно наистина я боли много.
Хамнет започна да търси нещо в торбата с лекарствата, после я изпразни на земята и разгледа съдържанието.
— Къде е? Къде е лекарството? — Голямата зелена бутилка не беше в торбата. — Някой взел ли е обезболяващото?
Грегор огледа групата, но никой не проговори. Едва ли го беше взел някой от тях. Бутс и Хазард бяха деца. Темп, Нике и Фрил не биха могли дори, да отворят бутилката. Плъховете биха могли да я счупят. Но Лапблъд беше в шок. А Рипред? Него не го болеше нищо, а и вероятно не би проявил интерес към нищо, което замъглява ума. Грегор видя, че Хамнет поглежда към него и осъзна, че той е най-вероятният заподозрян. Имаше пръсти на ръцете, за да отвори бутилката, и пострадали пръсти на краката, заради които да иска да отмъкне лекарството.
— Грегор, знаеш, че ако беше помолил за обезболяващото, щях да ти дам — каза Хамнет. — Работата е там, че обикновено го пазим за онези, които страдат най-много.
— Не съм го взел. Честна дума — каза Грегор. — Ако искаш ми претърси багажа.
Рипред се приближи към Грегор.
— Отвори си устата — каза той. Грегор се подчини, без да е сигурен какво става. Плъхът подуши внимателно дъха му. — Не е пил обезболяващо.
— Моите извинения — каза Хамнет на Грегор. — Е, не ни остават много други възможности.
Преди Грегор да успее да го попита какво има предвид, Бутс пак подхвърли топката високо към джунглата. Хазард тръгна след нея, но Грегор го спря: — Не, аз ще я взема, Хазард. — Не искаше децата да отиват натам дори растенията да бяха безобидни.
Докато намери топката, мина малко време, защото нямаше пътека, а растителността беше гъста. Накрая я намери заклещена между два корена.
— Подавам топката! — провикна се той и я хвърли обратно на поляната. Точно тогава я зърна с крайчеца на окото си. Тя седеше неподвижна горе в лозите и сигурно го беше наблюдавала през цялото време.
Той разгледа една разранена кожичка на пръстите си и каза:
— Значи щеше да стоиш и да ме гледаш как умирам.
— Помислих, че с Рипред сте дошли да нападнете гризльовците — каза Лукса. В тона ѝ нямаше и следа от извинение.
— Защо? — попита Грегор.
— Плъховете винаги са мразели гризльовците, защото те са в добри отношения с хората. Гризльовците се биха на наша страна в последната война. Затова плъховете ги изтикаха в джунглата с надежда, че там ще умрат от глад и ще бъдат изядени от хищниците. Гризльовците обаче са по-издръжливи, отколкото си мислят плъховете — каза Лукса.
— Това би могло да е причина за идването на плъховете. А какво си помисли за мен? — попита Грегор.
— Ти не уби Гибелния — каза Лукса. — Когато те видях заедно с два плъха в джунглата, допуснах, че си минал на тяхна страна.
— Добре, хвана ме. Аз съм в комбина с Рипред и смятаме да превземем Подземната страна и да си я поделим по равно. Защото, нали знаеш, аз просто не мога да се наситя на това място. — Грегор откъсна със зъби кожичката и отвратено я изплю в лозите. — Как може да си мислиш такива неща, Лукса!
През цялото време, докато беше тук долу, искаше единствено да се прибере невредим при семейството си вкъщи. Тя знаеше това. Глупаво беше да си мисли, че той крои някакъв голям план с Рипред.
— Може и да се подиграваш, но Хенри направи нещо доста подобно — каза Лукса.
Хенри. Той беше неин братовчед, неин най-добър приятел и човекът, който я предаде на плъховете заради налудничавия си план да си подели властта с тях. Грегор призна, че Лукса има основание да храни подозрения. Но все пак.
— Аз не съм Хенри — каза Грегор и въздъхна, като си помисли каква невъзможна задача беше да накара Лукса да му повярва. Вероятно единственото същество, на което имаше доверие, беше клетвената и съюзница. Ако прилепът беше още между живите. — Какво стана с Аврора?
— Ранена е — каза Лукса.
Все пак това беше някакво облекчение. Да знае, че Аврора не е загинала.
— Къде е ранена? — попита Грегор.
— Крилото ѝ. Извадено е от ставата. Не може да лети, а аз не мога да я оставя. Тя страда много каза Лукса.
Нещо прещрака в ума на Грегор.
— Значи ти взе обезболяващото?
— Не знаех, че Нике има нужда от него. Ще върна една част — каза Лукса.
— Знаеш ли, не е зле чичо ти да прегледа Аврора. Доста разбира от медицина — каза Грегор. Лукса не отговори. Тя не беше направила особено добро впечатление на Хамнет. И кой знае какво мислеше за него? Да се появи ей-така, неочаквано, след десет години, като през цялото време всички смятаха, че е мъртъв. Грегор осъзна, че при сегашното положе ние Лукса никога не би могла да помоли Хамнет и помощ. — Аз ще говоря с него. Ще видя дали може да направи нещо. Но трябва да дойдеш с мен.