След малко тя се плъзна по една лиана и слезе при него. Очите ѝ бяха толкова тъжни и уморени. Изведнъж не можеше повече да ѝ се сърди.
— От какво е това? — попита той и прокара пръсти по белега от слепоочието до брадичката ѝ.
— Един плъх ме раздра с нокти в Лабиринта — каза Лукса.
— Благодаря, че измъкна Бутс оттам — каза Грегор.
— Беше Темп — каза Лукса.
— Темп е бил този, който е избягал с Бутс. Но ти си тази, която се е била, за да може да избяга — каза Грегор. Тя само сви рамене. — Хайде да поговорим с Хамнет.
Когато Грегор му каза за Аврора, Хамнет метна на гърба си раницата с медицинските принадлежности. Двамата с Грегор тръгнаха след Лукса през джунглата. Не беше далече. Тя отметна настрани гъста завеса от лози и видяха входа към пещера. Вътре бяха няколко мишки и златистият прилеп на Лукса, Аврора. Бедното създание лежеше по корем, вероятно последната поза, в която един прилеп би избрал да си почива, с крило, изпънато под неудобен ъгъл. Очите ѝ бяха мътни, а погледът — зареян в далечината. Грегор за пръв път я виждаше в този вид. Надяваше се, че е само от обезболяващото.
— Разместила си е крилото — каза Хамнет и се намръщи. — От колко време е така?
— Много седмици — каза Лукса.
Хамнет поклати глава.
— Дори и да успея някак да го наместя, увреждането може да е трайно. Но няма друга възможност.
Помъчиха се да я изправят и Аврора изпищя.
— Не можеш ли да го направиш, като е легнала? — попита Лукса и погали Аврора, за да я успокои.
— Не, а може и така да не стане — каза Хамнет. Той накара Грегор да хване здраво Аврора през гърдите. Грегор не можеше да обвие ръце около нея, тъй като крилете му пречеха. Успя единствено да стисне с ръце кичури от козината ѝ от двете страни на тялото ѝ.
— Съжалявам, Аврора — каза.
Тя примигна към него, замаяна:
— Горноземецо? Ти си тук?
— Да, пак се върнах — каза Грегор.
— А Арес? — попита Аврора.
— Не, той… той се разболя от чума — каза Грегор.
— Чума? — Макар Аврора да беше зашеметена от лекарството, Грегор долови ужаса в гласа ѝ. В уми му отново нахлуха образи. Пръскащи се пурпурни мехури… бели чаршафи, изцапани с кръв… прилепът му… майка му…
— О, не и Арес… — промълви Лукса глухо.
— Време е. — Хамнет застана зад Аврора и хвана разместеното крило близо до тялото. — Пригответе се и дръжте здраво! — нареди той, а после рязко дръпна крилото. Грегор изпусна Аврора и прилепът нададе сърцераздирателен вик.
— Стига! — изпищя Лукса и Грегор видя, че тя всеки момент ще изгуби самообладание. Тя хвана ръката на Хамнет и се опита да го издърпа от Аврора — Не ѝ причинявай повече болка! Тя не може да я понесе!
Хамнет стисна китките ѝ.
— Ако не искаш тя да умре тук в джунглата, няма друг начин, Лукса. Не помагаш, като се намесваш. Излез отвън пред пещерата.
Но Лукса не искаше. Притисна гръб към стената и отказа да се помръдне.
— Хайде пак, Грегор — каза Хамнет мрачно. — И този път дръж по-здраво. Трябва да имам опора, за да дърпам.
Грегор избърса потните си ръце и стисна здраво козината на Аврора.
— На „три” — каза Хамнет. — Едно — две — три!
Последва ново силно дръпване, нов писък, но този път Грегор не я изпусна. И сега като по чудо изкривеното крило на Аврора се намести с щракване, сгъна се и се долепи плътно до тялото ѝ.
— Ооооох! — изохка Аврора от облекчение. — Оооооох!
— Добре — каза Хамнет. — Много добре. Но не е заздравяло. Не си добре. Разместването със сигурност е причинило вреди. Ако го раздвижиш много рано, може да се размести отново. Но сигурно вече те боли много по-малко.
— Много по-малко — прошепна Аврора. Тя предпазливо разтвори и прибра криле няколко пъти. Лукса обви ръце около прилепа си и притисна лице в златистата козина. Грегор беше сигурен, че тя плаче и не иска двамата да я гледат.
— Почини си сега. Ще дойда да те прегледам след няколко часа — каза Хамнет, вдигна зелената бутилка с обезболяващо лекарство, поставена до стената на пещерата, и я върна в торбата с лекарствата.
— Хайде, Грегор.
По обратния път към Грегор каза: