Хамнет определи номер на всеки от тях — от едно до единайсет — и периодично ги караше да се обаждат. На Бутс това страшно ѝ хареса и никога не пропускаше да извика: „Девет!” с огромно въодушевление. По-сложно беше за Темп, на когото му беше трудно да запомни, че е номер десет, а също и че десет идва след девет. Грегор знаеше, че математиката не е силната страна на хлебарките; затрудняваха се и от най-простото събиране. Бутс, която вече можеше да брои до двайсет, като бъркаше само числата тринайсет и четиринайсет, все бързаше да се намеси, за да помогне на Темп. „Темп, кажи „Десет!” „Темп, кажи „Десет!” викаше тя, когато той пропуснеше номера си. Грегор се надяваше, че това не обърква Темп, но дори и да беше така, той не го показваше.
При поредната проверка по номера Грегор осъзна, че Лукса се е върнала в строя и върви точно пред него.
— Как е Аврора? — попита той.
— По-добре, много по-добре, макар че все още има болки — каза Лукса. Тя го изчака да се изравни с нея и попита с озадачен тон: — Грегор… кое е онова момче? Което говори със съскача?
— Казва се Хазард. Син е на Хамнет. Следователно ти е братовчед — каза Грегор.
— Как е възможно? — каза Лукса намръщено. — Има зелени очи.
— Да, майка му е горноземка. Хамнет я срещнал някъде тук. Не разказва много за това — каза Грегор.
— Мой братовчед — каза Лукса. Изглеждаше раздвоена. Имаше известен горчив опит с братовчедите си.
— Мисля, че той ще е добър. Като Нериса или Хауард — каза Грегор.
— Значи сега Нериса е кралица? — попита Лукса.
— Да, но когато се върнем, ти пак ще бъдеш кралица, нали? — попита Грегор.
— О, да. Няма да се отърва от тази корона толкова лесно. Как се справя Нериса? Ужасно ли се отнасят с нея? — попита Лукса.
— Май се държи. Противопостави се на Рипред и всички останали по време на една среща. Щеше да се гордееш с нея — каза Грегор.
— Аз винаги се гордея с Нериса — каза Лукса. — Глупаците може и да я подценяват, но това не влияе на преценката ми за нейните дарби.
— Това важи за мен с двойна сила. Знаеш ли, двамата с Арес сме живи само благодарение на нея, именно тя разтълкува Гибелното пророчество. И защо е добре, че не убих Гибелния — каза Грегор многозначително.
— Тогава кажи ми, Грегор, защо е добре, че Гибелния е жив? — попита Лукса с въздишка.
Грегор си пое дълбоко дъх и започна да разказва от момента на битката с морските влечуги, когато Лукса изчезна. Разказа ѝ как пощади живота на Гибелния в Лабиринта, как го остави при Рипред; гневната реакция при връщането в Регалия и как Нериса му спаси живота, като разтълкува пророчеството. Разказа ѝ за връщането на Бутс и за месеците, които беше прекарал в очакване на някаква вест горе в Ню Йорк. После обясни всичко, което знаеше за чумата и най-трудната част — имената на всички заболели от нея. Бързо премина към търсенето на лекарството, срещата с Хамнет и опасното пътуване през джунглата до попадането му в подвижните пясъци.
— И тогава се появи ти — завърши разказа си той и попита: — А какво се случи с теб и Аврора?
Историята на Лукса беше по-кратка, но изпълнена с не по-малко неприятности от тази на Грегор. По време на битката с морските влечуги двете с Аврора взели Бутс и Темп и се спуснали в един тунел. Вълните препречили пътя им за връщане и те се носили с часове в ледената вода, вкопчени в спасителните жилетки на Бутс и Темп. Най-после успели да влязат в Лабиринта и се натъкнали на Туичтип. Тя ги повела към по-безопасно място, когато ги нападнали десетина плъха. Лукса наредила на Темп да бяга с Бутс и задържала другите достатъчно дълго, за да му даде добра преднина. После побягнала, следвайки указанията на Туичтип. Два дни търсили пътека, по която да излязат от лабиринта. После попаднали в мрежа от тунели, по които стигнали в джунглата. Там, почти веднага, Аврора разместила крилото си в битка с гигантска дървесна змия. Мишките им дали убежище и само затова останали живи.
— Имаш ли представа какво е станало с Туичтип? — попита той.
— Не знам, Грегор. Тя беше много слаба от раните си… Не знам — каза Лукса.
Гъстата растителност изведнъж свърши и пред тях се разкри долина. При вида на онова, което лежеше под тях, на Грегор му секна дъхът. Долината също беше покрита с лози, но те бяха по-тънки и изящни, с нежни цветчета във всякакви нюанси. Леко сладко ухание изпълваше въздуха и за пръв път от потеглянето си от Арката на Тантал усетиха прохлада. Звуците на джунглата останаха зад гърба им и тук цареше тишина.