— Това е Лозето на очите — изсъска Фрил.
Грегор се зачуди защо всички толкова се ужасяват от това място. Приличаше на великолепна градина с тези разноцветни цветчета и този прекрасен аромат и… после си спомни растенията, които биха отнели живота на Мандж. Може би тук в джунглата красотата означаваше опасност.
Гладка и широка каменна пътека водеше навътре в долината. Лозите образуваха висок свод над нея, сякаш бяха засадени и подрязани от опитен градинар.
— Кой е направил пътеката? — попита Грегор.
— Лозето я е направило само. За да подканва уморените пътници да влязат — каза Рипред.
Какво? Лозето беше направило пътеката? Нима това беше по-голям вариант на растението, изяло Мандж? Но вместо само едно растение, тук цял куп растения бяха разработили заедно този примамлив капан? Изведнъж красивата гледка стана зловеща и Грегор изобщо не искаше да влиза в Лозето на очите.
— Кураж, момче — каза Рипред, който без съмнение подуши страха в потта на Грегор. — Все някой е оцелял, след като е влязъл тук и е разказал историята, щом вашата доктор Нивийв има сведения за това място в книгите си. Това означава, че задачата е изпълнима. А щом е изпълнима, значи можем да я изпълним. Хамнет, какво предлагаш?
— Дръжте се много плътно един до друг. Вървете по двама или дори по трима, ако е възможно. Избягвайте да докосвате растенията. И в никакъв случай не напускайте пътеката — каза Хамнет.
— Бутс… — каза Грегор със слаб глас, а после прочисти гърло и пробва пак: — Бутс, трябва да стоиш на пътеката. Като… като… нали знаеш как Червенатa шапчица трябвало да върви само по пътеката? — попита той.
— Заради вълчо? — попита Бутс и очите ѝ светнаха.
— Да, точно така, в тези растения има лоши неща като вълци, затова стой само тук на пътеката, разбрахме ли се? — каза Грегор.
— Стой на пътеката, Темп! — нареди Бутс, но после веднага започна да наднича в лозите, явно надявайки се да зърне някой „вълчо”. Наложи се Грегор да я държи близо до себе си.
Фрил и Хамнет поведоха групата по пътеката, а Хазард вървеше между тях. Аврора и Нике, все още вързани за гърба на Фрил, бяха напълно беззащитни. Лукса ги прикриваше отдясно, а Лапблъд — отляво. След тях идваше Грегор, който държеше Бутс за ръка, докато тя яздеше Темп. Рипред, най-отзад в тила, вървеше сам.
Беше тихо. Много тихо. Грегор напрегна слух, когато и последният ясен шум от джунглата замря. После за пръв път чу звуците, които издаваха спътниците му: как стъпват, подсмърчат, въздишат. Нике се изкашля, Фрил изсъска изненадано, когато Рипред я настъпи по опашката, стомахът на Грегор ръмжеше от глад. Но Лозето на очите попиваше техните звуци и не им даваше нищо в замяна. Беше много зловещо.
Вървяха около пет минути, когато Грегор започна да ги вижда. Очите. Отначало ги взе погрешно за цветя или за някои от примамливите плодове, които висяха от лозите. Но цветята не мигаха, а плодовете не се въртяха, за да следят движенията им. Насекоми ли бяха? Дали самите растения имаха очи? Възможно ли беше? Грегор не знаеше и не попита. Държеше с една ръка Бутс, а с другата — ръкохватката на меча си и се преструваше, че не ги забелязва. Да, правилно.
Напредваха бързо. Пътеката беше все така гладка и права и се спускаше с лек наклон надолу. Придвижването беше лесно, но Грегор изпита усещаното, че се спускат по гърлото на някакъв ужасен звяр. „Само чака подходящия момент, за да ни налапа”, помисли си той. Стисна ръката на Бутс по-силно, докато тя се оплака, че я боли.
Стигнаха до голяма поляна с форма на правилен кръг. От отсрещната страна тръгваха три по-малки пътеки, разположени под един и същ ъгъл. Сякаш някой ги беше измерил и начертал с транспортир. Грегор никога не беше виждал в Подземната страна нещо подобно. Разбира се, беше попадал на много разклоняващи се пътеки, но те бяха с най-различни размери и форми и изглеждаха естествено образувани от потоци или отдавна пресъхнали реки. Лозето на очите беше грижливо проектирано и оформено от някого. Или от нещо.
— Защо направо не ни нападнат? — попита той, без дори да знае кои са „те”.
— Тази част от Лозето сигурно не е толкова хищна като другите — каза Хамнет. — Или кръвта ни им е нужна за специална цел. Да нахранят младите растения или да излекуват някаква болест.