— Значи това място има мозък, или нещо подобно? — каза Грегор.
— Погледни пътеките, момче. Мислиш ли, че са се появили случайно? — каза Рипред. Не, не се бяха появили случайно. Значи отговорът беше „да”.
Хамнет постави един фенер точно в центъра на кръга и всички се събраха плътно около него, докато се хранеха. Свършиха и Хамнет се изправи.
— Ще взема Фрил и ще разузнаем пътеките — каза той.
— Добре. Останалите могат да се редуват да спят — каза Рипред.
— Идвам с теб — каза Хазард, като скочи и се вкопчи в ръката на Хамнет.
— Тук ще си в безопасност, Хазард — каза Хамнет.
— Рипред ще те наглежда.
Но Хазард отказваше да остави баща си и Фрил да тръгнат без него. След като стана ясно, че е твърдо решен да ги последва, Хамнет се предаде и го взе с тях. Тръгнаха по пътеката, която отиваше наляво и скоро се изгубиха от поглед.
— Ще се справят ли? — Грегор попита Рипред.
— Не се тревожи за Хамнет. Той може да се грижи за себе си — каза Рипред. — Оцелял е тук десет години без никаква помощ от нас, останалите.
— Защо е напуснал Регалия, Рипред? — попита Лукса приглушено. Тя рядко заговаряше плъха, затова Грегор разбра, че този въпрос сигурно я измъчва.
— Никога ли не са ти казвали? Нито майка ти? Нито Викус? — попита Рипред.
— Не. Хенри чул, че Хамнет е полудял. Но така и не можа да открие цялата история, а Хенри можеше да открие почти всичко — каза Лукса.
Не се чуваше никакъв звук, освен дишането им, докато Рипред обмисляше думите ѝ. Грегор се загледа навътре в Лозето и видя как светлината от фенера хвърля отблясъци по безброй чифтове очи. Неспирно примигващи. Идеше му да им изкрещи да изчезнат, но така само щеше да изплаши Бутс, а и беше сигурен, че те няма да изчезнат.
— Не е зле да научиш — каза Рипред накрая. — Предполагам, че Викус само чака да пораснеш достатъчно, за да ти разкаже. Но той би ти позволил да си останеш малка, колкото е възможно по-дълго. А и му е трудно да говори за Хамнет, без да се разплаче.
— Тогава ти ми кажи — каза Лукса. — И после двамата с Викус ще сме ти задължени.
— Вие, задължена на мен, Ваше височество? Е, това е шанс, какъвто едва ли мога да изпусна — каза Рипред. Преобърна се, легна на една страна и се взря в пламъка на фенера. — Сега откъде да започна…? Виждате ли, работата е там, че… въпросът е, че трябва да разберете, че хората и плъховете не винаги са изпитвали толкова всепоглъщаща взаимна омраза. Или най-малкото са се мразели на приливи и отливи и понякога е имало надежда за истински мир. Тези времена съвпадали с това, че както плъховете, така и хората имали водачи, готови да отдадат по-голямо значение на хармонията, отколкото на облагата. Казват, че преди няколкостотин години имало такова време.
Бутс се намести върху скута на Грегор и той обви ръце около нея. Тя се прозя широко и облегна глава па гърдите му.
— В знак на добра воля хората направили подарък на плъховете. Дали им мястото, което прилепите наричат Градината на Хесперидите. Хората на самия Сандуич планирали градината веднага щом пристигнали в Подземната страна. Имало равнина, която се наводнявала всяка година с прииждането на реката. Хората построили дига, така че низината да не се наводнява повече и когато изсъхнала, земята била много плодородна. Посадили ябълкови дървета. По стандартите на Горната земя те били малки, но жилави и светлината от реката им стигала, за да растат. Дигата имала шлюз, който можел да се отваря и затваря, за да осигурява вода. Дърветата процъфтявали и скоро клоните им натежали от златни ябълки.
— „Я” като „ябълка” — промърмори Бутс.
— За плъховете това бил наистина рядък дар. За разлика от хората ние не можем да отглеждаме реколта. Но дърветата не изисквали много грижи и давали плод почти постоянно. Помня, че когато бях мъниче, ми беше много приятно да ходя в градината, да ям ябълки и да спя в близките пещери, които ухаеха така сладко, както и плодовете.
— Да — прошепна Лапблъд печално. — Всички обичаха градината.
— Никога не съм чувала за Градината на Хесперидите — каза Лукса със съмнение в гласа.
— Не, защото ако беше чувала за нея, щеше да знаеш и историята защо си е тръгнал чичо ти. Която ще ти разкажа сега — каза Рипред. — Онова време, преди десетина години, не беше щастлив период. Макар че баща ви беше доста свестен крал в някои отношения, Ваше височество, в други беше прекалено неотстъпчив. А, разбира се, крал Горджър беше кръвожадно чудовище още от самото начало.
— Същият крал Горджър… — поде Грегор.
— Да, същият крал Горджър, който падна от скалите и загина при първото ти идване, Грегор. Както и да е, хората решиха, че си искат градината обратно. Соловет изпрати армия под командването на Хамнет да прогони плъховете. По онова време, трябва да се признае, Хамнет беше най-добрият воин сред хората. Всички смятаха, че той ще поеме командването на армията след майка си, тъй като много приличаше на нея. Но както се оказа, той приличаше колкото на Соловет, толкова и на Викус. И следователно беше обречен.