— Съвсем същото е! — възкликна развълнувано Грегор. Бяха открили лекарството! Най-после нещо вървеше както трябва! Откъсна едно листо от растението и го помириса. Чистият, свеж аромат погъделичка носа му. — Ммм, мирише на лимони. Това трябва да е. Мирише… сякаш може да лекува. Къде е? Можем ли да отидем да го вземем сега? А после да се върнем в Регалия и…
— Не бързай толкова, Грегор. Знам, че всички горим от нетърпение да се сдобием с лекарството. Но всичко по реда си. Трябва да поспим. Фрил ще остане на пост. А после ще започнем — каза Хамнет.
Грегор легна до Бутс. Беше уморен, но и развълнуван. Задържа листото от звездна сянка в дланта си и гледаше как светлината танцува по него. В ръката си държеше живот за майка си, за Арес, за цялата Подземна страна. Притисна листото към носа си и успокоен от лимоновото му ухание затвори очи.
Усети как Хамнет го разтърсва, за да го събуди. Хапнаха останалата от предишната вечер риба и няколко сливи. Но когато започнаха да се подреждат в предишния си строй, Хамнет ги спря.
— Снощи не казах на никого, освен на Рипред, защото исках да спите спокойно, но този последен етап от пътуването ще бъде опасен. Поляната със звездна сянка е близо, но за да стигнем до нея, се налага да минем по много опасна пътека. Трябва да се движим възможно най-бързо в група.
— Измислих строй, който би трябвало да ни даде най-голям шанс за оцеляване — каза Рипред. — Хамнет ще ви покаже. Правете точно каквото ви казва.
Хамнет постави Фрил в предния край на строя с двата прилепа и Хазард на гърба ѝ. Нареди на Темп да пропълзи под задните крака на Фрил. От дясната страна на гущера беше Рипред, с Бутс и Грегор на гърба му. Лукса щеше да пътува отляво на гърба на Аапблъд. Хамнет трябваше да тича отзад.
— Мога да се придвижвам достатъчно бързо и на собствените си два крака — възрази Лукса. Явно не искаше да язди Лапблъд.
— Не, Лукса, не можеш — каза Хамнет. — И ми се довери, когато казвам, че ще си признателна на Лапблъд за бързината.
Лукса неохотно се настани върху Лапблъд и посегна да погали козината на Аврора. Грегор вдигна Бутс на гърба на Рипред и седна зад нея. Налагаше се леко да свие колене, за да не влачи крака по земята.
— Ще яздим тук? — попита го Бутс, озадачена.
— Само за малко, Бутс. После пак може да се качиш върху Темп — каза Грегор.
Бутс пропълзя върху врата на Рипред и го смушка с пръст по темето.
— „П” като „плъх" — каза тя.
— Да, и „X” като „хапя” — каза Рипред напевно. — Внимавай плъхът да не ти отхапе пръстите! — Той щракна със зъби, за да подчертае думите си.
— О-о! — Бутс бързо се дръпна назад, притисна се към Грегор и сложи ръце пред гърдите си.
— Това беше ли наистина необходимо? — попита Грегор.
— Абсолютно. Искаш ли да тръгне насам-натам и да се опитва да гали плъхове? Не и в тези времена — каза Рипред.
В думите на Рипред, както обикновено, имаше логика. Общо, Грегор не искаше Бутс да гали плъхове. Повечето биха я убили на секундата. Но все пак… ако хората и плъховете учеха бебетата си още от малки да се страхуват едни от други… как щеше изобщо някога нещо да се промени към по-добро? Имаше предчувствие, че този въпрос е прекалено сложен, за да намери отговора точно сега, затова само обви ръце около Бутс и не каза нищо.
Всички бяха по местата си.
— Ще се придвижваме с нормална скорост за съвсем кратко време, после ще дам заповед да бягате. Няма да спирате, докато не стигнете до поляната съc звездната сянка — каза Хамнет. — Да тръгваме.
Пътеката беше по-тясна, но приличаше на онази, по която бяха пристигнали. Завиха и Грегор видя дълъг коридор от растителност, който беше толкова красив, че не изглеждаше истински. Лозите бяха покрити с милиони миниатюрни сребристобели цветчета, които искряха в светлината на фенерите. Чуваше се тих, звънтящ звук на камбанки. Сякаш влизаха във входа към някаква вълшебна приказна страна. А уханието… о, от уханието на цветята се замая от щастие.
— Бягайте! — изкрещя Хамнет.
Рипред се хвърли напред с такава сила, че Грегор за малко не падна — наложи се да се наведе над Бутс и да се хване за ушите на плъха, за да се задържи. Бутс изписка в знак на протест, тъй като я притискаше към врата на Рипред, но Грегор не смееше да се пусне.
Заради уханието на цветята обаче, му беше трудно да се държи. Усещаше как умът му се замъглява и започна безпричинно да се хили.
— Дръж се, Горноземецо! — изръмжа Рипред.
Това беше най-смешното нещо, което Грегор някога беше чувал и той избухна в смях. Видя как омайно ухаещите лози започнаха да се изстрелват към тях и му се прииска да протегне ръце, за да ги посрещне. Точно тогава забеляза, че Фрил се изправя на задни крака и се впуска в спринт. При вида на големия гущер, носещ се бързо на тези големи крака, Грегор се разсмя толкова силно, че му потекоха сълзи.