После Грегор видя зелена поляна… Това сигурно беше звездната сянка… Какво тъпо име за растение, тъй като тук долу нямаше звезди, нито пък сянка, след като нямаше слънце. А слънцето беше звезда. След като звездата беше слънце… Не, слънцето беше звездна сянка… Не…
— Може би трябва да го нарекат „Сянка бяла, звезда не видяла!” — извика Грегор. Това му се стори толкова смешно, че изгуби равновесие, плъзна се от гърба на Рипред и падна на пътеката. Растенията… красивите растения… се увиваха около ръцете и пръстите му… Никога през живота си не беше виждал нещо толкова удивително! Нещо го дръпна отзад, а после и други започнаха да го теглят насам-натам, защото новите му приятели, лозите със сребристи цветчета, не искаха да си тръгва толкова скоро. Врязваха се дълбоко в ръцете му, преди да се прекършат.
— Довиждане! — провикна се Грегор, докато го отнасяха. — Много ми е приятно, че се запознахме!
После се озова легнал в прохладен, зелен, наситен с лимоново ухание свят, като все още се смееше на шегата със „Сянка бяла, звезда не видяла” когато осъзна, че тя съвсем не е смешна. Обзе го тревога и той бързо се надигна. Групата се беше разположила на обширната правоъгълна поляна, покрита със звездна сянка. Бутс се беше свила на кълбо в листата до него и се кикотеше на пръстите ги. Нике хълцаше, от което Лукса и Хазард се превиваха от смях. Аврора, която очевидно можеше да лети отново, правеше лениви лупинги във въздуха.
Повечето от другите му спътници също изглеждаха объркани. Рипред и Хамнет вдишваха дълбоко уханието на звездната сянка и Грегор направи същото. Умът му започна да се прояснява почти веднага.
— Какво се случи там? — попита той.
— Онези цветя излъчват ухание, което създава чувство на огромно щастие и наслада — каза Хамнет. — А после, предполагам, завличат жертвата в Лозето и я разкъсват.
— Ау! Можехте да ни предупредите за това! — възкликна Грегор.
— Страхувахме се, че ще се опитате да се биете с тях — каза Хамнет. — Така щяхте със сигурност да загинете.
— Можеше да се бием с тях — каза Лукса, но после Нике изхълца отново и тя буквално падна от смях.
— О, моля ви се — каза Рипред, като завъртя очи. — Наложи се двамата с Хамнет да извлечем оттам половината от вас или не си спомняте тази част, Ваше височество?
Грегор видя объркването върху лицето на Лукса и предположи, че въпросната част от пътуването беше толкова замъглена за нея, колкото и за него.
— Най-бързо поразява най-малките — каза Хамнет. — За щастие Фрил и аз взехме Хазард с нас снощи. Той започна да говори безсмислици почти веднага щом попаднахме на сребристите цветя. Така разбрахме с какво си имаме работа. — Той прегърна Хазард и го притисна към себе си.
— Сега ли ще наберем звездна сянка? — попита Хазард. — Може ли да помагам?
— Да, всички можем да помагаме — каза Хамнет.
— Колкото по-бързо наберем растенията, толкова по-добре.
Преди да започнат обаче, Хамнет настоя всеки да изяде по една шепа листа от звездна сянка.
— Защо ни е необходимо? — попита Грегор. — Никой от нас не е болен от чума.
— Но всички несъмнено сме изложени на нея. „Там, във люлката, лекарството таи се сега” — каза Хамнет. — Това означава, че чумата се заражда тук в Лозето. Не знам точно къде или как. Всички имаме драскотини и рани. Краката ти, Грегор. Порязванията от лозите. — Хамнет обърна ръката на Грегор — беше покрита с плетеница от драскотини там, където лозите бяха обхванали ръцете му. — Ако чумните бактерии се носят във въздуха, ако живеят по растенията или се крият заровени в земята под нас, бъди сигурен, че ще проникнат в кръвта ти.
— Бутс! — възкликна Грегор. — Хайде, трябва да изядем това! — Той напъха няколко листа в устата си и задъвка. Всъщност не бяха лоши. Малко като лимон, мента и чай едновременно. Бутс се възпротиви и не искаше да изяде листата, тъй като не обичаше много зеленчуци, докато Хамнет не измисли игра — кой може да изяде листото най-бързо. Хазард и Темп се включиха в играта и бяха достатъчно благоразумни да я оставят да печели почти всеки път, така че след малко изяде доста листа.
Звездната сянка се отскубваше лесно от тънкия слой почва, в който растеше, но никой не можеше да се сети как най-добре да я подготвят за пътуването до вкъщи. Растенията бяха дълги около четирийсет сантиметра и трудно можеха да направят наръчи. После Грегор си спомни за ролката тиксо и я извади от раницата си.