— Ето, това ще свърши работа! — Той разви едно парче, за да им покаже. Ако нарежеха широката лента на по-тесни ивици, можеха да пристегнат листата в наръчи.
— Прекрасно — каза Хамнет. — Благодаря ти.
— Недей да благодариш на мен, а на Марет — каза Грегор, а после се усети. Сега, когато всички знаеха за Градината на Хесперидите и как Марет беше спасил Хамнет, той се почувства неудобно, че споменава името му. — Извинявай — измърмори той.
— Защо? — попита Хамнет. — Марет е един от малкото хора, на които нямам нищо против да съм задължен.
— Да — каза Грегор. — Той е добър човек.
— Хайде да започваме брането — каза Хамнет.
Отначало всички беряха звездната сянка от поляната, но скоро стана очевидно, че хората ще са най-полезни, ако се занимават с правенето на наръчи. Никой освен тях нямаше ръце, които бяха нужни за тази задача. Бутс и Хазард също не бяха от особена помощ, така че отново се заловиха да берат растения. Или по-скоро Хазард береше, докато Бутс пееше „Песента за азбуката”. После продължи с „Три пъти в кръг завърти се сега”, докато се въртеше в своя бърз танц и накрая падна, защото ѝ се зави свят. От време на време и тя носеше по няколко листа. Аврора и Нике, които поради нараняванията си също бяха ограничени в движенията си, я наглеждаха. Когато Бутс започна отново да проявява прекалено силен интерес към джунглата, Грегор бръкна в раницата си и измъкна топката и пумпала, които Дулсет беше сложила там за нея. Даде ѝ и огледалцето на Нериса — Бутс много обичаше да прави физиономии на отражението си.
Накрая Грегор и Лукса само режеха ленти тиксо и пристягаха звездната сянка в наръчи. Хамнет ги събра и започна да ги подрежда в нещо като купа сено. Когато той се отдалечи и не можеше да ги чуе, Грегор се обърна към Лукса:
— Е, биваше си я тази история, която Рипред ни разказа за Хамнет.
— Да, това до голяма степен обяснява защо си е тръгнал — каза Лукса. — Не е бил с ума си. Но не обяснява защо не се е върнал в Регалия, когато е възвърнал разума си.
— Защото щяха пак да го накарат да се бие, Лукса — каза Грегор. — А той не е можел да издържи да убива повече.
— Никой от нас не изпитва особено удоволствие да убива — каза Лукса. — Правим го, за да оцелеем.
— В такъв случай какво искаш да кажеш? Да не мислиш, че е страхливец? — каза Грегор.
— Не страхливец в смисъл, че се страхува да умре. Но според мен му е по-лесно да живее тук в джунглата, отколкото да се върне и да се изправи пред истинския живот — каза Лукса.
Грегор се замисли за това. Първо, животът в джунглата не беше лесен. А Хамнет беше напуснал всички, които обичаше. Нямаше как да знае, че ще срещне жена горноземка и ще се роди Хазард. Вероятно дори не се беше надявал, че ще оцелее. Беше се отказал от всичко — от дома си, любимите си хора, живота си — защото толкова силно беше чувствал, че онова, което прави за Регалия, е погрешно.
— Не знам, Лукса. Струва ми се, че е взел много смело решение. И според него то е било единственото решение, което е можел да вземе — каза Грегор.
— Може би. Не знам. — Лукса поклати глава. — Но ти щеше ли да изоставиш семейството си, Грегор?
— Това е различно. В моето семейство не е позволено дори удрянето — каза Грегор. — А твоето вечно е във война.
— Вече и твоето — каза Лукса и откъсна със зъби парче тиксо.
Хамнет натрупа на купчина всички готови наръчи и дойде да им помогне да пристегнат още няколко. Лукса и Хамнет избягваха да разговарят много помежду си. Жалко, тъй като Грегор наистина харесваше и двамата, а те бяха роднини, и тъй нататък. Не беше съвсем сигурен как да ги накара да си говорят, но направи опит.
— Вие двамата наистина си приличате много каза той. — Дори се усмихвате по един и същ начин.
Лукса и Хамнет се спогледаха предпазливо, но не казаха нищо.
— Значи, Лукса много прилича на майка си, а? Рипред каза, че направо е одрала кожата на близначката ти — продължи Грегор.
Това беше по-скоро въпрос, така че Хамнет трябваше да отговори.
— Забележително е колко много прилича на Джудит. Дори като бебе… — Той млъкна, без да довърши.
— О, да, сигурно още си бил там, когато Лукса е била бебе — каза Грегор.
— Да, тогава с Лукса бяхме големи приятели. Аз я заведох на първата ѝ разходка с хвъркач извън града — каза Хамнет.
— На брега с кристалите — каза тихо Лукса.
Хамнет я погледна изненадано.
— Помниш това? Едва ли си била на повече от две години.