На живот и смърт? Не само за шепата присъстващи тук на поляната, а за всички топлокръвни, за мъничетата на Лапблъд, за Хауард и Андромеда, за Арес, за майка му. Мравките бяха само на няколко крачки от Рипред, когато Грегор осъзна, че дори не е извадил меча си. Измъкна го от ножницата с едно плавно движение. Тръпката се разнесе из тялото му и зрението му стана фрагментирано, докато усещането за ярост нахлуваше с рев в тялото му.
— Сечи им краката, обезглавявай ги, обезкръвявай ги, направи всичко, за да ги спреш! — изрева Рипред. И с тези думи скочи право в колоната от мравки.
През следващите минути Грегор напълно загуби представа къде се намира, за спътниците си, изгуби представа за самия себе си… Усещаше горещина, пот, вкуса на собствената си кръв в устата. Мечът му знаеше накъде да се движи — към ставите на краката, тиловете, тънките кръстове. Но те бяха толкова много… толкова много! Зад всяка паднала мравка се появяваше друга, за да заеме мястото ѝ. Беше принуден да отстъпи бавно, неохотно пред числеността им. Накрая усети как наръчите със звездна сянка драскат краката му, опря се с гръб на тях и се приготви за последен отпор — а после те връхлетяха и го събориха върху растенията.
— Не! — чу той собствения си глас. — Не! — Изправи се пак на крака и се хвърли срещу армията, като се мъчеше да спре унищожаването на растенията, но напразно. Купчината изчезна за по-малко от минута, а останалата част от поляната беше изцяло незащитена. Докато залиташе след изчезващата армия, някой го захапа за ризата и бързо го извлече навън от джунглата. Помъчи се да се освободи, да последва врага сред лозите, но онзи, който го държеше, беше прекалено силен, за да му се съпротивлява.
— Остави ги да си вървят! Всичко свърши, момче! Свърши. Загубихме — каза Рипред, като го дръпна рязко и го принуди да седне.
От силата на удара Грегор се върна в реалността. Разтърсваше се от хълцане и ридания — от ярост към мравките, от отвращение заради битката и от отчаяние, защото поляната… о, поляната беше напълно унищожена! Парченца от растенията лежаха стъпкани в пръстта, която беше подгизнала от зловонна лепкава слуз. Той загреба една шепа и наблюдаваше как последните късчета звездна сянка се разтварят, превръщат се в зеленикава течност и изчезват.
— Свършено е — проплака Грегор. — Звездната сянка вече я няма. Лекарството е унищожено.
— Напълно унищожено — каза Рипред тихо. — Вече всичко е унищожено.
Лукса и Нике се приземиха до тях. През сълзи Грегор видя кръвта, която струеше от порязванията по бледите крака на Лукса. Осъзна, че и той е покрит с парещи рани, там, където челюстите бяха успели да го достигнат.
— Ако това е някаква утеха, джунглата довърши работата вместо нас — каза Рипред.
Грегор погледна натам, където изчезна остатъкът от армията мравки. Намираше се точно на мястото, където Хамнет беше превел светкавично групата им. Сред красивите бели цветове, които предизвикваха замайващо щастие. Мравките сигурно също бяха податливи, защото сега растенията се хвърлиха срещу навлезлите доброволно сред тях насекоми. Не мина много време. След броени минути мравките бяха разкъсани на парчета и паднаха върху пръстта и листата на джунглата, където корените се раздвижиха и ги покриха. И пак настъпи тишина.
Грегор избърса очи и с усилие се изправи на крака. Рипред и Лапблъд седяха прегърбени зад него. Лукса още беше на гърба на Нике. Сред безброй мъртви мравки красивото синьозелено тяло на Фрил лежеше на поляната, а по кожата ѝ се виждаха стотици ухапвания. Грегор погледна дали гърдите ѝ помръдват, но те бяха неподвижни като камък.
Темп се въртеше над нещо в края на джунглата. Грегор осъзна, че фигурата на земята беше Хамнет.
— Чичо! — изпищя Лукса, а после се впусна в спринт през полето към него.
Когато стигнаха до Хамнет, видяха, че не му остава много. От зейналата дупка под гърдите бликаше кръв и около него вече имаше локва.
Лукса коленичи и взе ръката му.
— Джудит — прошепна той. — Джудит…
— Да, Джудит е. Тук съм, до теб — каза Лукса.
— Хазард… Обещай ми… че няма да бъде… нека бъде… какъвто и да е друг, но не и воин — прошепна Хамнет.
— Обещавам — промълви Лукса. — Хамнет? Хамнет? — Но виолетовите му очи сега бяха празни и безжизнени. Беше мъртъв.
— „Всичко друго, но не и воин”. Като мен — повтори с глух глас Грегор. — О, нека да бъде какъвто и да е, само не като мен.
Лукса бавно вдигна ръка и затвори очите на Хамнет. После прокара пръсти по бузата му, за да махне едно петно от кръв.
— Престана да тупти едно благородно сърце — каза Рипред. Леко докосна с нос главата на Хамнет. — Вземи една къдрица. За родителите му — каза той на Лукса.