Тя отряза един кичур от косата на Хамнет и внимателно го затъкна в колана си.
Всички седяха до тялото на Хамнет сред опустошената поляна, без да обръщат внимание на кръвта и лепкавата лилава слуз, която мравките бяха оставили след себе си. Приятелите им вече ги нямаше. Звездната сянка също. А с нея си беше отишла и цялата им надежда.
Глава 24
Грегор се взира известно време в земята и после изведнъж осъзна, че вижда нещо познато. Беше сега покритото с тиня огледалце, което даде на Бутс, за да си играе. Сигурно го беше изпуснала. Той го вдигна и го избърса в ризата си. „Поне не се наложи Бутс и Хазард да гледат битката”, помисли си той. Хазард не видя как умират баща му и Фрил. И Бутс не видя как Грегор посича мравките.
— Защо го направиха? — попита Грегор. — Защо мравките искаха да унищожат лекарството?
— Те ни разглеждат като врагове — каза Рипред. — Всички нас, топлокръвните, но най-вече плъховете. Нямаше голяма полза от това, че хората ни изтласкаха до техните граници.
Грегор смътно си спомни, че веднъж Рипред беше разказал за това… кога? Преди да тръгне да търси Гибелния. На една вечеря в Регалия много, много отдавна. Рипред беше обвинил Соловет, че се опитва да умори плъховете от глад, че ги изтласква към границите на мравките.
— Трябва да им се признае, че планът беше отличен — каза Рипред. — Достатъчно беше да дойдат, да заличат тази поляна и проблемът им с топлокръвните скоро щеше да бъде само спомен.
— Откъде са знаели къде се намира? — попита Грегор.
— О, едва ли е било трудно да научат. Сигурни цялата Подземна страна е знаела, че сме тръгнали да търсим лекарството. А не може да влезеш в Лозето на очите с такава смесена компания, както ни нарече Хамнет, без да тръгнат слухове. Достатъчно е било да разберат кога и къде сме открили лекарството. Много насекоми с радост биха им предоставили тази информация, нали, Темп?
— Наистина много — съгласи се Темп. — Мразени са тук, топлокръвните, мразени тук.
— Защо? — попита Грегор.
— Ние имаме най-хубавите земи. Местата с най-изобилна храна. Казват, че ако нещо ни липсва и го желаем, си го взимаме. Смята се, че не уважаваме другите същества — каза Нике с въздишка.
— Е, така е. Искам да кажа, всички се отнасяте с хлебарките като с боклук — каза Грегор. — Например на онази среща, когато всички се присмиваха на Темп. И с мравките ли се отнасяте така?
— Мравките са съвсем друга работа. Те нямат почти никакво чувство за собствено „аз”. Правят всичко за общото благо на колонията. Сам разбираш, че не им е било трудно да изпратят армия в джунглата. Дори да загубят сто, хиляда, десет хиляди войници, това би било нищо, ако означава унищожението ни — каза Рипред. — А всяка от тях храни такава сляпа вярност към кралицата… Не, не се подиграваме много със секачите. Те могат да бъдат прекалено опасни, както току-що се уверихме.
Грегор огледа поляната. Беше осеяна с мъртви мравки. Но те си бяха свършили работата. Не беше оцелял нито един стрък звездна сянка.
— Какво ще правим сега? — попита Нике.
— Какво друго ни остава, освен да се приберем вкъщи и да си потърсим подходящо място да умрем? — каза Лапблъд. — Звездната сянка вече я няма.
— Няма логика — отбеляза Лукса. — Направихме всичко, което изискваше пророчеството. Доведохме воина и принцесата. Съюзихме се с гризачите, за да търсим лекарството. Защо не успяхме?
— Не знам. Но според мен никога не сме разбрали пророчеството. Може би не успяваме, защото още не виждаме „кога”-то — каза Нике.
— Какво? — попита Лапблъд.
— „Виждаш ясно какво те сполита, но не и кога” —цитира Нике от пророчеството.
— Видях „кога”. Това беше, когато секачите опустошиха тази поляна, а ние не го предвидихме — каза Лапблъд.
— Може би, но ако грешиш… — Нике млъкна, без да довърши.
— Какво си мислиш, Нике? — попита Лукса.
— Може би лекарството все още съществува някъде. Може би точно тук в Лозето има още звездна сянка — каза Нике.
— Някак не ми се вижда правдоподобно. Доктор Нивийв каза, че се среща само на тази поляна. Където се намираме сега — каза Рипред. — Ако тук е люлката, значи това е било лекарството.
— Тогава изобщо няма надежда — каза Лукса.
Последва дълго мълчание. Грегор чуваше звънтенето на белите цветчета и си мислеше колко лесно би било да влезе сред тях и да не излезе никога. Толкова по-лесно, отколкото да се върне в Регалия, за да гледа как майка му умира. Толкова по-лесно, отколкото да гледа как Арес, ако по някакво чудо беше още жив, се предава, когато научи за провала на Грегор. Не знаеше дали двамата Бутс щяха някога да успеят да се приберат. Вероятно се бяха заразили с чума. Дали шепата листа, която бяха изяли, беше достатъчна, за да ги предпази?