Същата нощ пуснаха котва в английски води и изчакаха да се съмне, за да акостират. На изгрев — слънце излязоха заедно на палубата и наблюдаваха как белите скали на Дувър стават първо розови, след това портокалови и накрая златни, а споделеното възхищение стопли душите им.
Паша никога не бе изпитвал подобно удоволствие, тъй като от юношеството си насам беше посветил живота си на други, по-трескави изживявания.
А Трикси, като току-що освободен затворник, лишаван от емоционалност години наред, просто се радваше по детски.
Това неповторимо блаженство, което и двамата изпитваха за пръв път в живота си, породи помежду им едно необикновено обвързване й нежно привличане, съвсем различно от похотта.
На кея Паша се зае с разтоварването на каретата. Успя да прехвърли през борда голямото возило и да го положи долу толкова деликатно, че ресорите едва потрепнаха. Зелената лакирана карета блестеше на слънцето и изглеждаше съвсем не на място сред натъпканите с карго докове. Докато впрягаха наетите коне и товареха багажа и играчките на Крис, Паша се настани в гостоприемницата.
С чаша чай в ръка Трикси наблюдаваше другата страна на мъжа, който толкова я беше очаровал. Бърз и експедитивен, той се разплащаше с хамалите и конярите, обсъждаше с началника на пристанището престоя на «Перегрин» и даваше нареждания относно настаняването и прехраната на хората си. Правеше всичко това авторитетно и учтиво, на безупречен английски. Ръкува се с всички поотделно, жест необичаен за джентълмените, с което удиви всички присъстващи. Името му се превърна в нарицателно не само за щедрост — беше дал на всеки добър бакшиш — но и за учтивост.
— Екипажът е настанен — каза накрая Паша и седна на масата при Трикси. — А ханджийката ей сега ще ни донесе закуска. По малко от всичко, така й казах, устройва ли те?
— Не съм се хранила толкова добре от години.
— А аз не съм се забавлявал така от години. Истински късмет.
— Храна и секс, това ли имаш предвид? Паша изви вежди и я изгледа шеговито.
— Комбинацията винаги е добра.
— И несъмнено е по вкуса на един парижки ерген.
— Така ли мислиш? Женкарите в Англия не похапват ли?
— Като видя някой ще го питам.
Веждите му се смръщиха.
— Ще се погрижа да не видиш нито един.
— Ревнуваме ли?
— Колкото и да е чудно, да. Колко мило!
— И много странно. Сигурно защото съм гладен — реши Паша с типично мъжка логика. Тънкостите на емоционалността рядко го интригуваха. — А, ето го и кафето ми!
След час, добре нахранени и освежени, вече пътуваха към Лондон, а след още час завиха по селския път, който щеше да ги отведе до Бърли Хаус.
— Сигурно ме смяташ за глупачка с всичките ми притеснения и колебания — каза Трикси, когато видя през прозорците на каретата познатия пейзаж, — но там, където живея, всеки познава всеки и когато ти се появиш сред нас, ще завалят купища въпроси.
— Аз съм ти братовчед по майчина линия — Паша започна да рецитира повтаряната безброй пъти версия — Рипънови от Тийсайд й изпратили една от дъщерите си във Франция, където се омъжила, и две поколения след това, voila[6] — Паша Дюра. Няма да те злепоставя. Обещал съм ти.
— Много внимавай с мен, когато Крис е наоколо — настоя пак Трикси, като че ли вече не бяха обсъждали тази тема безброй пъти.
— Обещавам! — Изрече го изключително сериозно, защото разбираше притесненията й.
— Надявам се да не пелтеча много, когато те представя на слугите.
— Не е нужно да им даваш обяснения. Всъщност как си го правила, когато си била с бащата на Кристофър? — Беше толкова нервна, като че ли той бе първият мъж, който идваше в Бърли Хаус.
Тъй като не му отговори, побърза да й се извини.
— Не е нужно да се извиняваш. Имаш право да знаеш. — Гласът й бе толкова тих, че Паша се напрегна, за да я чува. Тя прехапа устната си. — Бащата на Кристофър живееше със семейството на съпруга ми.
Отне му усилие, за да запази гласа си безстрастен.
— А съпругът ти по това време къде беше? — Вече в приют.
— Съжалявам. Трикси се почувства зле.
— Така и не мога да изпитам съжаление към човек, на когото липсваше всякаква човечност, макар, Господ ми свидетел, че съм се опитвала.
— Дълго ли трая бракът ви?
— Пет години.
— Много.
— Дяволски много.
— Лош късмет.
— Да — прошепна Трикси и с усилие потисна вълна от неприятни спомени. — Но Гросвенърови искаха моите земи и това беше единственото, което ги интересуваше.
— Нямаше ли кой да ти помогне?
— Родителите ми бяха починали. Двамата ми чичовци, които бяха попечители на имота на баща ми, ме принуди ха да се омъжа за Джордж. Гросвенърови са много влиятелни личности в Кент.