Предложението му разкъсва сърцето ми, дори не подозирах, че е възможно, и усещам парене в очите си.
— Ако имаш друг въпрос, питай сега.
Съзнанието ми препуска с хиляди километри в час, но не мога да се сетя за нито един въпрос, който да промени решението ми. Не и сега. Освен…
Притискам длан към устните си и си спомням жестоката история, която Магнолия ми разказа за него. Как е насилил онази жена да танцува върху парчета строшено стъкло и как накрая тя е прерязала вените си. Няма как да свържа тази мълва с мъжа пред себе си. И още по-малко искам да повярвам в нея.
Вероятно Лаклан вижда объркването ми и пуска ръката ми.
— Питай, Кийра!
Това вече е заповед. Поемам дълбоко дъх и събирам смелост. Не знам какво бих сторила, ако се окаже истина и съм сгрешила в преценката си за него.
— Магнолия ми разказа една история за теб…
Лицето му става непроницаемо, чертите му се вкаменяват. Изражение, което не понасям да виждам. Гранитната маска. Сякаш очаква най-лошото. И може би сега наистина го очаква.
— Има много истории за мен. Трябва да си по-конкретна. Някои са истински, други са митове и клюки.
Просто трябва да го кажа бързо. Единственият начин е този.
— Историята за жената, която е била принудена да танцува върху натрошено стъкло. Истина ли е?
Изражението му не се променя. Извърта се леко от мен и сега малкото разстояние помежду ни ми се струва като Гранд каньон.
— Вярно е.
ТРИНАДЕСЕТ
Маунт
ПОТИСКАМ ЧУВСТВАТА СИ, ВСЯКА СЕКУНДА по едно. Подготвям се за неизбежното. За мига, в който Кийра ще каже, че не може да бъде с чудовище като мен. Аз съм самият дявол и няма как да иска да бъде с такъв мъж, с човек, извършил всички тези неща. И малкото останало от човечността ми ще се изпари, ако се наложи да я пусна да си върви, защото не бих я държал насила, срещу волята й. Вече не. Вече сме отвъд тази граница. Ако каже, че иска да си иде, няма да я спра.
Цветът на лицето й бледнее, ужасът в очите й пронизва стомаха ми и ме съсипва. Не искам да се страхува, но възможно ли е мъж като мен да заслужава красиво същество като нея?
Тежка тишина надвисва помежду ни, докато Кийра, кралицата — дори не подозирах, че се нуждая от нея до момента, в който и двамата бяхме подлъгани да участваме в нещо непредвидимо — намира гласа си. — Кажи ми защо. — Това не е въпрос, а заповед, нещо, което не очаквах. Мислех, че няма да се интересува от причините.
— Има ли значение?
Тя кимва много леко, но все пак долавям жеста.
— Има повече значение от всичко, за което съм те питала досега. Моля те, кажи ми защо би направил подобно нещо. Нужно ми е да вярвам, че е имало причина.
Сълзите напират в очите й, плъзват към гърлото й и съм готов по-скоро да ми забият още един куршум, отколкото да чуя този болезнен звук.
Не се оправдавам и не давам обяснения. Никому. Никога. Но знам, че в този случай трябва да направя изключение или ще я загубя завинаги.
Отвръщам поглед, не искам да гледам лицето й, докато разказвам историята.
— Преди десетина години едно малко момче танцуваше степ по улиците на Квартала. Близо до Джаксън Скуеър. Виждах го почти всеки път, като излизах. Същото момче, всеки божи ден. Хората смятат, че щом си шеф, не забелязваш подробности, но там е голямата им грешка. Когато притежаваш сила като моята и управляваш със сила, тъкмо подробностите стоят между живота и смъртта. Е, това бе една такава подробност. Вероятно не трябваше да се чудя, че виждам това дете всеки ден, но нещо в него адски ме притесняваше. — Млъквам. Спомням си изражението на лицето на момчето и правя усилие да продължа. — Всеки път, когато го виждах, изглеждаше все по-притеснен и уплашен. Мислех, че е редно да ходи на училище, но не ходеше. Не беше на повече от шест или седем. Не бях сигурен. Но беше кожа и кости и толкова.
Ужасена, Кийра поема дъх през зъби, но не я поглеждам, прекалено съм потънал в спомена.
— Един ден просто спрях и седнах на една пейка да го гледам. С кофичката пред него, в която туристите мятаха долари. На всеки два часа мъж и жена изпълзяваха от някаква дупка, вземаха парите и той продължаваше да танцува. Понеже дълго съм бродил по улиците, лесно разпознавам наркоманите и дори знам с какво се друсат. Няма как да не забележиш тези, които са на метадон. Окото не ги пропуска.
— О, Господи! — прошепва Кийра, тъй като усеща накъде върви историята. Впил съм поглед над рамото й в най-отдалечената стена, защото не искам да стане свидетел на гнева, забушувал у мен при спомена. — Моля те, кажи ми, че те не са…
— Кристалният метадон, доста по-силен от обикновения, те държи от осем до двадесет и четири часа. Когато въздействието му отслабваше, те го отвеждаха някъде за малко. Този ден ги проследих и видях как жената, шибаната му майка, го тъпчеше с дрога.
Звук на ужас се откъртва от гърлото на Кийра.
— Не. Как е възможно? Как?
— Много родители вършат ужасни неща с децата си. И няма как тези деца да бъдат спасени.
— Не мога дори да започна да си го представям…
— Не бива и да го правиш. Подобни неща не бива да се случват, но се случват.
— И какво направи?
— Обадих се на някои от моите хора. Взехме детето, майката и оня задник, онова лайно, дето й беше гадже и дилър. — Отмествам поглед от стената и се взирам в ужасеното лице на Кийра, докато й признавам колко жесток мога да съм. — Тя караше детето си да танцува върху натрошено стъкло. Това получи и за себе си.
Кийра притиска юмрук до устата си, сякаш се опитва да не повърне. Не я виня.
— Уличното правосъдие не е да плеснеш някого по ръката или да го тикнеш за няколко дни в затвора. Уличното правосъдие е око за око, дори повече. Грубо. Жестоко. Ето това съм аз, Кийра. Жесток, безмилостен. Без съжаление и състрадание.
Отвращение е изписано на лицето й. Ще ми се да бях се родил различен, друг мъж, който я заслужава. Но фактите са други. Бях роден и захвърлен в ада, в него израснах и продължих да живея. Оцелях и се спасих от улицата по единствения познат за мен начин — като се изкачих по стълбата в организацията на Морело.
Откъсвам очи от нея в очакване да хукне към вратата. Но вместо това ми задава изненадващ въпрос.
— Как се казва момчето?
— Рубио. — Забил съм поглед в белия чаршаф, който стискам в юмрук. Гледам където и да е, само не в нея. Още не е побягнала.
— Какво стана с него?
Правя усилие да пусна чаршафа и да запазя тона си безизразен.
— Направих така, че да бъде осиновен в добро семейство. Хора, които никога повече няма да го наранят, защото знаят какво ще е възмездието, ако го сторят. Плащам за частното му училище. Има само отлични оценки. Вече го викат в няколко спортни училища, защото е много добър в баскетбола, но той може да иде, където си иска. И го знае.
Кийра слага длан върху моята, обръщам се към нея.
— Спасил си го — шепне тя.
— Гледах как майка му преряза вените си. — Тонът ми е груб, като мен самия. — Да не си посмяла да ме изкараш шибан герой, защото това е последното, което съм.
Зелените й очи стават като кремък.
— Не се нуждая от герой, Лаклан, а от човек, който брани хората, неспособни да се защитят сами. Можеш да го наричаш, както искаш, но за мен това е справедливост и достойнство.
Присвивам очи.
— Не разбираш.
Тя клати глава, вдига предизвикателно брадичка.
— Не, ти не разбираш. Ти не виждаш, но аз виждам. Обзалагам се, че това дете не е единственото. Колко още деца си избавил от съдба, по-лоша и от смъртта. И си отмъстил за причиненото?