— Май добре се справих. Ти как мислиш?
Не знам защо го питам — вече знам, че изглеждам добре въпреки нараняванията. Червената ми коса се спуска на копринени вълни, а тиарата лежи спокойно върху нея. Ето я увереността, от която се нуждая — увенчава всичко със златно сияние.
V кимва и ми подава ръка като истински джентълмен. Слагам дланта си в неговата. Той ме съпровожда до огромната картина, натиска механизма и тя се плъзва встрани. После ме повежда по коридорите през друга скрита врата и слабо осветено помещение в златисто и бяло.
Това е… бална зала с много и различни лампи по стените, каквито съм виждала в коридорите, но и с полилеи с почти изливащ се на пода кристал, които услужливо предоставят романтично осветление.
Не е като балната зала в „Красавицата и Звярът“, по-малка е, за по-интимни събития. Напомня ми за хотел „Рузвелт“ — целият позлата и мрамор, от друг век. Представям си как момичетата от двадесетте танцуват и пият шампанско с мъже с фракове.
V пуска ръката ми и кимва към завесите, спускащи се от високия таван до пода.
— Той там ли е? — питам и соча завесите. Предполагам, че има ниша, след като ще възпроизвеждаме нощта на карнавала.
V поклаща глава, но вдига пръст.
— Една минута? — опитвам да си преведа жеста му. Той отново кимва.
Докато крача към завесите, сърцето ми блъска като лудо и тласка адреналин в тялото ми. Надничам през малкия процеп. Светлината от арковидния прозорец с цветно стъкло и парапет отпред се излива в дъга от багри. Нещо като вътрешен балкон с гледка към сияеща от светлина и цветове вътрешна градина, грейнала от процеждащите се през пъстрото стъкло лъчи на почти пълната луна. Всичко това превръща малкото убежище в сбъдната мечта, в реална фантазия.
Но какво е това място?
Хващам се за парапета, заслушана в отдалечаващите се стъпки на V, изпълнена с магия и очакване.
Чакам Лаклан да дойде при мен.
Не го чувам. Никога не го чувам, когато идва. Ала кожата ми настръхва и знам, че е тук, когато завесите зад гърба ми се отварят за миг и после се затварят.
Прехапвам устна, за да не кажа нищо, и стисвам парапета, за да не се обърна. Но вече не му се подчинявам от страх. Причината е друга.
Любов.
ДВАДЕСЕТ
Маунт
СТОЯ В ТЪМНИЯ ЪГЪЛ И Я ГЛЕДАМ КАК върви към другия край на залата. Оставам в сянката, където прекарвам живота си и в която съм доволен да бъда, тук е мястото ми.
Но Кийра? Тя принадлежи на светлината. Ще намеря начин да оправя нещата, защото друг вариант няма.
Тя крачи уверено, непоколебимо, с изправени рамене — знак, че се нуждае точно от това. Никога не се е бояла от мен и не се е огъвала. Дори в първата нощ, когато я доведох в библиотеката, тя захвърли мантото си и ме предизвика с татуировката с къна.
Но не става дума само за липса на страх. Кийра Килгор най-сетне е намерила себе си. Тя е най-величествената жена, която съм виждал.
Ръце като моите, твърде често опетнявани с кръв, не бива да я докосват, но няма да я пусна да си иде. Никога.
Минавам през залата съвсем тихо — развих това умение отдавна, защото нямах избор, и сега го използвам, когато сметна за нужно. С едно движение на китката дръпвам завесите и влизам — там, където няма сенки и приглушена светлина, а само цветове на дъгата.
Може би тук трябва да бъдем и двамата, тук е мястото ни. Не в сенките. Не в светлината. А на съвсем различно, уникално място, само за нас.
Притварям завесите и запечатвам двама ни вътре. Мускулите й се напрягат, но не се кани да побегне. Не. Това е очакване в най-чиста форма… ако съдя по пулсирането в собствените си вени.
Въпреки незаздравелите рани не изпитвам болка. Не и когато я гледам. Знам, не бива да правя любов с нея тази вечер. Трябва да изчакам, докато се оправи напълно, но сега не разполагам с този лукс — времето.
Тази вечер трябва да поправя грешките от миналото и да сътворя нов спомен.
Пристъпвам към нея, привлечен от червената й коса, огнена като нрава й. Обожавам, когато застине в очакване. И вместо да се върна в онази нощ, когато ме мислеше за друг, оставам здраво стъпил в настоящето.
Защото тази вечер тя много добре знае кой съм.
Приближавам се и отмествам косата й встрани. Гърдите ми се изпълват с доволство, като виждам тиарата на главата й. Тя заслужава скъпоценните камъни и най-вероятно не знае, че смарагдите, които блещукат, сякаш намигват сред бялото злато, са истински.
Никакви преструвки повече.
Никакъв фалш.
От днес нататък всичко ще бъде истинско. Кийра Килгор е моя.
ДВАДЕСЕТ И ЕДНО