Влизам. Обувките ми кънтят по мраморния под на просторното фоайе и поемам надясно, както ми каза Джей. Едуардо е приклещен с тиксо за един стол. Пяна има на устата. Сипе закани и псувни на своя си език. Не ми дреме.
— Ще умреш, Маунт. Ще умреш за това. Мамицата ти, ще умреш. Ти и всеки, когото обичаш.
Дръпвам от пурата и го гледам.
— Ти си този, който наруши правилата. Позволих ти да дойдеш в града, да натрупаш купища пари, а ти се осмеляваш да стреляш по мен?
— Не съм стрелял по теб! — Слюнки хвърчат от устата му, по лицето му се стича пот.
— Човекът, който бе натоварил с тази задача, умря. И призна. Каза, че ти си му наредил. — Гласът ми е безстрастен. Във вените ми има лед.
— Излъгал е!
— Как да съм сигурен, че ти не ме лъжеш? — Поглеждам Зет през рамо. — Използвай въображението си с градинската ножица.
Докато Зет крачи към него, Едуардо ме проклина и псува. След малко псувните се превръщат в писъци точно преди кутрето му да тупне на пода. Почти веднага следва и безименният. Венчалната му халка издрънчава върху мрамора.
— Мамка ти, Маунт! Ще умреш за това! Нищо не съм нареждал.
Кимам към Зет. Писъци изпълват помещението, но си спомням как лицето на Кийра побеля като брашно, как тя се бореше да остане в съзнание.
— Никога не се бъзикай с мен или с нещо мое.
— Не съм! Той е действал на своя глава!
— В такъв случай е трябвало да наложиш по-здрав контрол в организацията си. Затова, а и заради факта, че проля кръвта на моята жена, животът ти приключва.
Поглеждам го в тъмните очи и съзирам омраза, страх, бяс. Това, което направих с него, е нищо в сравнение с онова, което той е причинил на мнозина.
— Не знам за какво говориш, Маунт.
Дръпвам от пурата си.
— В такъв случай вече не си полезен.
Зет прави крачка назад. Кимвам.
— Отърви това лайно от мъките му. Не си струва да си губя времето c него.
Завъртам се на пети и се отправям към вратата. Зад гърба ми отекват псувните на Едуардо, последвани от отчетливия звук на пистолет със заглушител, който завинаги затваря устата му.
ДВАДЕСЕТ И СЕДЕМ
Кийра
„УЖАСЪТ И ТЕРОРЪТ, ЗАВЛАДЕЛИ УЛИЦИТЕ на Ню Орлийнс, изглежда, са приключили. Все пак съветваме гражданите да бъдат предпазливи, макар че в града вече не летят куршуми. Полицията не е излязла с официално становище, но очакваме това да се случи съвсем скоро.“
С всеки изминал час имам чувството, че полудявам. В новините съобщават най-различни и доста противоречиви мнения относно случващото се, но тонът е друг.
Щом вече не летят куршуми, къде, по дяволите, е Лаклан?
Изтъркала съм килима между спалнята и банята, но дори не мога да се преструвам, че не ми пука. Искам само Лаклан да е тук, при мен. Жив и здрав.
Единствено работата ми помага да запазя разсъдъка си. Дестилерията още работи с пълен капацитет. Луи отказва да се прибере, а останалите го подкрепят. Напомнят ми, че сме екип, направен от материал, по-здрав и от корените на НОЛА[1].
В новата си роля на главен изпълнителен директор Темперанс е като рок звезда в сферата на бизнеса. Успяхме да свършим повечето работа от разстояние. Но определено трябва да се появя там скоро, ако не за друго, поне да благодаря на служителите си за тяхната лоялност и отдадеността им към компанията.
Обръщам се за поредно кръгче по килима, но застивам на място, защото чувам почукване на вратата. Колкото и да ми се иска да е Лаклан, знам, че не е той. Защото никога не би почукал. Едва обяд е и вече нямам търпение, нервите ми са изопнати, следователно всичко, което може да откъсне мисълта ми от тревогите, е добре дошло.
Отварям вратата и виждам V с обяда ми.
— Влез — подканям го. Той влиза с таблата и аз затварям вратата след него. — Знаеш ли къде е? Можеш ли да ми кажеш нещо?
V оставя таблата на масата, където се храня дни наред, и се обръща към мен. Лицето му е непроницаемо. Както винаги.
— Можеш ли поне да ми кажеш, че е добре? Защото, ако разбера, че не е и си крил от мен, адът ще се изсипе на главата ти. — Размахвам ръце като откачена, сякаш това ще го накара да ми отговори. Той сумти. — Какво означава това? — Гласът ми е почти писклив, на ръба съм да изгубя разсъдъка си.
V сочи капака на чинията с храната ми.
— Пет пари не давам за ядене! Просто ми кажи, V, добре ли е? — Той кимва. — Тогава къде е? Свърши ли всичко? Трябва да знам поне нещо, нещо мъничко.
Не ми отговаря и тогава гневът ми се взривява. Той тръгва заднешком към вратата, но го спирам.