— И ти ли не можеш да готвиш?
— Не и нещо, дето да става за ядене.
— Хубаво е, че съм наготвила за двама ви тази вечер — казва Одил, плъзва се край масата и полюшва бедра, докато оставя и последното блюдо, което съм поръчала.
Малка торта на сребърен поднос.
Не й казах, че е сватбената ми торта, защото Бог знае колко щеше да ме разпитва. Не знам как пропусна да зърне пръстена ми, за което съм й благодарна.
Първо, искам мъжът срещу мен да ми каже как, по дяволите, да обясня на хората, че съм се омъжила така внезапно и на кого може да обясня. Да, той ми каза, че не всичко ще е нормално, но аз и не го търся. И все пак трябва да кажа нещо на хората. А не ми се мисли за семейството ми.
— Благодаря, Одил.
Тя слага ръце на кръста.
— Мога ли да направя още нещо за вас, преди да си тръгна?
— Не, всичко е идеално. Дълбоко ценя усилието.
Тя плъзва поглед към мен, после към Лаклан и казва:
— Bon appetit.
— И двамата оценяваме труда ви, госпожо Бордело.
Не знам защо се изненадвам, че Лаклан знае името й, но със сигурност Одил е смаяна. Вдига брадичка:
— Не искам нищо да знам, освен че ще се отнасяте с нея както трябва, сър.
Прехапвам устна и се питам как ли ще й отговори.
— Имате думата ми.
— Тогава, пожелавам ви приятна вечер, аз тръгвам.
Усмихвам се и виждам как стрелва поглед към асансьора, където е застанал V.
— V, придружи госпожа Бордело до колата й и после си свободен.
Лицето на Одил грейва, като чува командата на Лаклан, и буквално подтичва към мълчаливия мъж.
— Нямаш представа какви природни стихии отприщи с тази заповед.
Отмества поглед към мен.
— Мислиш, че няма да се справи с V?
Извръщам очи към двамата. Одил бърбори неспирно, докато влизат в асансьора.
— Не съм сигурна, че той ще се справи с нея.
Смехът му отново ехти в ресторанта. Звук, който искам да чувам много по-често. Когато смехът му затихва, поглежда тортата, а после се взира в очите ми.
— Тя знае ли?
— Не — клатя глава. — Подхвърлих нещо на Темперанс и толкова. Не знам какво да им кажа.
— Както ти е най-лесно. Каквото и да е или нищо. По дяволите, не си струва да носиш пръстена, ако мислиш, че ще ти навлече куп въпроси.
Дръпвам ръката си назад и стисвам юмрук, сякаш Лаклан ще се опита да ми го вземе.
— Няма да го сваля!
Доволна усмивка плъзва по лицето му.
— Добре. Защото обичам да го виждам на пръста ти.
— Но ти нямаш пръстен. Макар че… и да имаше, нямаше да искаш да го носиш, нали?
— А защо не?
— Няма ли да породи твърде много въпроси?
— Никой не ми задава въпроси. Никой освен ти. — Усмивката му става още по-широка. Като моята.
— Е, няма да се извинявам за това.
— Не бих и поискал да се извиниш за подобно нещо.
Ухилвам се до уши. Вземам чашата с уиски.
— За нас — казвам и той вдига своята.
— За нас.
— И за нашата империя — добавям с поглед в залязващото слънце и все по-ярката пълна луна.
— За това определено ще пия.
Докосваме чашите и пием на един дъх. Когато оставям чашата на масата, го поглеждам право в очите:
— Та за разширителя… Кога да съм готова?
Отново в ресторанта гръмва смях и решавам, че това е най-прекрасният звук, който съм чувала. Смехът на Лаклан Маунт е сред най-любимите ми неща на този свят.
— Скоро, дяволче, много скоро.
* * *
Докато бавно поглъщаме обилната храна и говорим за нищо и всичко, което ни дойде на ум, в гърдите ми с всяка минута расте надежда за бъдещето. За втори път се омъжвам спонтанно, но сега обстоятелствата са съвсем различни. Вярвам, че този брак ще просъществува. Не само защото зад него стои силата на Лаклан Маунт, но и защото и двамата виждаме и признаваме предизвикателствата пред нас и сме готови да ги превъзмогнем заедно.
Той ми предложи помощта си по всеки възможен начин. Даде ми времето си. Уменията си. Таланта си. Състоянието си. Остава само да го накарам да разбере, че ме обича.
Отрязвам две парчета от тортата и ги слагам в двете десертни чинийки, които Одил остави на масата. После плъзвам едната чинийка към него.
— Знаеш ли какво следва?
Той сключва вежди.
— Торта? Изяж я ти.
Усмихвам се.
— Не е просто торта. Не и каква да е торта.
Вглеждам се в лицето му и виждам, че почва да се досеща.
— А, разбирам. Искаш да ме склониш да ти позволя да работиш по-дълго от уговорения срок, вместо да те открадна и заведа на някой безлюден остров?
— Не. — Накланям глава. — Но откъде знаеш, че възнамерявах да го направя?