— Добре. Това е всичко, което исках да знам. Иди и си свърши работата.
Оглеждам помещението. Не искам Кийра да остане тук без V, но пък го пуснах да прави каквото си иска тази вечер.
— Кой друг е в сградата?
Кийра поглежда часовника си.
— По това време? Само Темперанс. Казах й да не остава, но тя заяви, че няма да си тръгне преди мен.
— Ще се обадя на V, ще го изчакаш и тогава…
Тя вдига ръка:
— Върши си работата. Всичко ще е наред.
— Няма да те оставя без охрана.
— Имам цял арсенал в офиса. Всеки, опитал да се докопа до мен, ще е мъртъв, преди да е прекрачил прага. Сигурна съм, че и Темперанс ще се справи.
Колкото и убедително да звучи, никак не ми се ще да стои без V.
— Пускам съобщение на V. Не си и помисляй да напуснеш сградата без него.
Кийра притиска устни до моите.
— Не се тревожи за мен. Върви.
Заравям ръка в косата й, целувам я дълбоко и се отдръпвам.
— По-късно тази вечер — казвам. — Ти, аз, без никой да ни притеснява.
— Съгласна.
Докато крача към асансьора, усещам неприятното предчувствие от сутринта. Залепва се като сянка за мен.
Изпращам съобщение на V веднага да докара задника си в „Севън Синърс“.
ТРИДЕСЕТ И ШЕСТ
Кийра
НЕ УСПЯВАМ ДА СТИГНА ДО АСАНСЬОРА И телефонът ми звъни. Темперанс.
— Идвам — отвръщам в слушалката. — Какво става?
— Алармата за пожар в склада. Току-що ми се обадиха. Докато беше в Дъблин, наредих да звънят първо на мен в случай на пожар. Трябва веднага да тръгнем. Вече се обадих на пожарната. Пристигат.
Мили Боже!
— Идвам — крещя и хуквам по стълбите към офиса си.
Темперанс вече е в коридора с чантата си.
— Да вървим. Аз ще карам.
— Добре, защото нямам кола.
Трябва да говоря с Лаклан за кола при спешност. Както сега. Втурваме се към паркинга и скачаме в тахоето на Темперанс.
— Може да се сбогуваме със склада. Това е… — Ужасена е, колкото съм и аз.
— Не бива да се случи. Ще сме напълно прецакани. Това не се случва. Вероятно е фалшива тревога.
Темперанс форсира колата, сякаш сме я откраднали и бягаме от полицията. Запрашваме към покрайнините на града.
Складът е висока и с нищо незабележима сграда. Никой не би се сетил какво е всъщност, стига да не обърне специално внимание. Когато Лаклан ми призна, че е взел един варел от уискито ми, знаех, че трябва да направя нещо, за да подсигуря сградата. Но след всички премеждия оттогава, просто нямах време.
И, разбра се, да се случи точно сега.
— Баща ми ще се отрече официално от мен, ако нещо стане с уискито.
Темперанс буквално ме прострелва с поглед.
— Забрави за баща си. Какво, по дяволите, ще кажем на дистрибуторите, с които подписахме договори за много пари?
Пътуваме в напрегнато мълчание. Най-сетне спираме пред телената ограда на индустриалната сграда. От един от горните прозорци бълва огън, но пожарна не се вижда.
— Мамка му! Мамка му! — Темперанс натиска свирепо кода, гумите свистят, когато излитаме напред и спираме рязко на паркинга.
— Къде е пожарната? — питам.
— Не знам. Обадих им се. Диспечерът каза, че тръгват веднага.
Сирена не се чува. Стомахът ми се обръща.
— Обади им се. Сега. Отивам за пожарогасител.
Тя стисва ръката ми, преди да отворя вратата.
— Шегуваш ли се? Не можеш да влезеш там.
— Това е наследството, семейното име. Няма да седя и да гледам как изгаря пред очите ми.
Изскачам от колата и хуквам към склада през страничния вход. Телефонът е в ръката ми, намирам номера на Лаклан, но преди да натисна бутона за обаждане, нещо тежко се стоварва върху тила ми. Остра болка ме пронизва и после всичко потъва в мрак.
ТРИДЕСЕТ И СЕДЕМ
Маунт
КОГАТО ПРИСТИГАМ, ЕТАЖЪТ, НА КОЙТО Е казиното, е почти изпразнен, но не докрай. Ала преди да дойдат ченгетата, ще съм приключил. После ще проведем дълга и неизбежна дискусия с тях. И когато си тръгнат, никой няма да се съмнява, че градът ми принадлежи.
Пускам съобщение на V.
Маунт: Взе ли я?
V: Още не, пътувам.
Маунт: Кажи ми, когато е с теб.
V: Ще ти кажа.
Помагам да махнем масите, пълним камион след камион. После всичко ще замине в различни посоки из града. Яката ми е подгизнала от пот.
Минаха почти четиридесет минути. Нещо не е наред.
Маунт: Взе ли я?
V: Не е тук. Търся навсякъде. Не я намирам.