В ония години, бродейки из улиците, нямах кой знае какво да правя, освен да наблюдавам дали Хоуп и Дестини няма да се появят наранени или изтормозени. Пазех и двете с всичко, което имах.
След като Морело ме вкара в организацията, животът ми му принадлежеше. След време набрах повече сила и използвах влиянието си, за да може Хоуп да завърши училище и да вземе попечителство над Дестини. Години наред плащах сметките им не само защото Хоуп още учеше, но и защото се чувствах отговорен за тях. Не може да се грижиш за някого ей така, за няколко месеца, и после да го зарежеш. Или поне аз не правя така.
Може би това бе проблемът ми. Трябваше да накарам Хоуп да поеме отговорност за живота си. От години се опитваше да завърши колеж, а още не бях видял диплома. Ала не я накарах да си намери работа на пълен работен ден. Най-вече, защото исках да е край Дестини.
Хоуп не беше най-добрият пример за сестра си, но бе най-доброто, с което израснах. А Дестини беше умна, много умна и имаше бъдеще, което аз и Хоуп трябваше да осигурим.
Излязох от офиса, същия, в който убих Морело, задето се опита да докосне малко момиче. Грета беше на годините на Хоуп, когато Джери се опита да я изнасили. Тръгнах с металния бокс и една запалка „Зипо“ в джоба, а стария остър нож и 45-милиметровия пистолет пъхнах под сакото. По принцип не носех нож, когато се готвех за стрелба. По дяволите, вече не ми се налагаше да ходя на подобни акции! Ала не ми се щеше да възложа работата на друг. Хоуп и Дестини винаги са били нещо съвсем лично.
Стигнах за минути до къщата, дето бях купил за Хоуп. Вътре се чупеха чинии, чуваше се гласът на побеснял мъж. Дестини бе се скрила под външните стълби и се клатеше напред-назад. Беше почти на осемнадесет, но свита на топка и ужасена, ми напомни на петгодишното хлапе, което видях преди толкова много години.
— Какво става? — попитах.
— Не знам. Той е… той е много ядосан. Хоуп го събуди, без да иска, и той побесня. Тя застана между нас и аз побягнах. Не я чувам вече, Майки. Страх ме е. — Дестини подсмъркна през сълзи. — Защо не я чувам вече?
Хукнах нагоре по стълбата, изцяло фокусиран върху ситуацията, за да й направя забележка, че използва това име. Майкъл Арк умря на тринадесет.
Нахлух през вратата с изваден пистолет и огледах помещението. Но не бях единственият с пистолет в къщата. Един мъж стоеше зад кухненския плот и мяташе чинии по пода. От едната му ръка висеше револвер.
— Шибана, тъпа кучка. Знаеш, че не трябва да вдигаш шум, когато спя. — Метна още една чиния.
Дестини бе права. Не чувах Хоуп и нямаше да го застрелям, преди да разбера къде е, колкото и да ми се щеше да забия куршум в главата му, задето е изплашил Дестини.
— Обърни се, задник!
Той се завъртя, видимо пиян, и насочи древното си оръжие към мен, подражавайки неуспешно на гангстер. Шибан идиот.
— Ти пък кой си?
— Къде е Хоуп, шибаняк такъв?
— Не ти влиза в работата. — Той дръпна предпазителя и тогава видях, че нещо тъмно капе от дръжката на револвера.
Кръв. Бях виждал твърде много кръв в живота си, за да сбъркам.
— Свали веднага оръжието и няма да те застрелям. Иначе жив ще те одера и ще пищиш за милост.
— Я не ми говори така. По-зле си и от устатата кучка, ама добре й затворих устата.
Тръгнах към него. С всяка крачка миризмата на кисело, на мръсно тяло и алкохол ставаше все по-силна.
— Какво си въобразяваш, че правиш…
Преди да довърши, натиснах спусъка на 45-милиметровия си пистолет. Той изпищя, револверът излетя от клатещата се пихтия, която допреди малко беше ръка, падна на пода и куршумът излетя.
Мамка му! Мамка му! Невъзможно!
— Застреля ме! — изкрещя той, размахвайки остатъка от ръката си. Кръв се лееше навсякъде като подивяла река. Той сведе поглед: — И нея.
Сърцето ми, черното овъглено парче в гърдите ми, спря за секунда.
— Какво?
Хукнах, минах зад плота и съзрях сгърченото тяло на Хоуп на балатума, свито за отбрана, сякаш я бе ритал до смърт. Подът бе покрит с изпотрошени чинии, кръв течеше от порязаните й крака и ръце. Но това не бе всичко.
Дестини се втурна в къщата с бейзболна бухалка в ръка. „Лоусвил Слагър“! Не беше като онази, която използвах тогава, но доста приличаше на онова, с което за първи път убих човек.
— Не му позволявай да я нарани отново! — пищеше Дестини от вратата, готова да се втурне да брани по-голямата си сестра.
Не знаех кое ме удари по-силно: присъствието й или фактът, че е трябвало отново да се защитават. Думата отново се блъсна в съзнанието ми с бясна сила. Стоях, приковал поглед в огромната дупка на гърдите на Хоуп и в прогизналата й от кръв коса, където явно я бе прострелял. От двете рани шуртеше кръв, около тялото й се образуваха червени локви. Не дишаше.