— Избрал си да се бъзикаш точно с тези жени, задник!
Стрелях в другата му ръка и куршумът я отнесе почти цялата. Дестини хукна към кухнята. Хванах я през кръста и се опитах да я спра да не види това, което видях аз — мъртвото тяло на сестра й.
Бях сигурен, че Хоуп е мъртва. Не знаех само какво я бе убило — дали гърчещото се до нея лайно с две дрипи вместо ръце, или револверът, паднал от ръката му, в която стрелях. От втората вероятност ми призляваше.
Мамка му, ужасно съжалявам, Хоуп!
Вниманието ми бе разконцентрирано и подцених гъвкавостта на Дестини, която ловко се отскубна от ръцете ми.
— Не, не, Деси! — Хванах я точно когато стъпи с босия си крак върху парче стъкло. Притиснах лицето й към гърдите си.
— Пусни ме!
— Не, не бива да виждаш това.
— Но Хоуп…
— Хоуп е мъртва, Деси. Мамка му, съжалявам. Ужасно съжалявам. — Гласът ми бе дрезгав от чувства, които сякаш години наред са били потискани някъде в мен.
— Не! — пищеше тя, докато я носех навън. Сълзите й попиваха в ризата ми. Писъците се превърнаха в неконтролируемо хълцане и вопли. — Моля те. Не. Не.
Когато стигнах до колата, тялото на Дестини бе като втечнено. Безжизнено. Сложих я на предната седалка и тя тутакси скочи, готова за действие, дереше ме, опитваше се да се върне в къщата при Хоуп. Стиснах слабите й рамене и я разтърсих, за да я накарам да ме чуе.
— Няма да се връщаш там. Разбра ли?
— Майки…
— Маунт — поправих я по навик, защото явно не искаше да забрави миналото.
Но никой от двама ни нямаше да го забрави, нали?
Нямаше да забравим и днешния ден.
— Хоуп…
Погледнах я в насълзените, пълни с ужас и страх очи.
— Съвземи се, Деси, бъди силна. Направи го веднага. Хоуп я няма.
— Не може да е мъртва. — Гласът на Дестини бе като разбито сърце, а това, което бе останало от моето, се дотроши заедно с нейното.
Тя заскимтя и обгърна с ръце коленете си, сви се на топка на предната седалка и пак започна да се клати напред-назад.
— Мамка му, съжалявам, ужасно съжалявам, но е мъртва. Но ти не си и сега ще те измъкна оттук. Ще се грижа за теб, Деси, както винаги съм правил. Разбираш ли ме?
Тя кимна, но продължи да се клати. Сълзите й спряха, прехапа устната си, за да не трепери. Бе изумително как едно подрастващо момиче е в състояние да потисне така бързо чувствата си.
— Моля те, не я оставяй с него — умоляваше ме. — Моля те, недей.
— Не се тревожи. Няма да я оставя там. Никога не бих я оставил. Можеш ли да бъдеш силна? Заради мен?
— Да. Да. Моля те, просто я вземи.
— Дишай, Деси.
Тя пак кимна, без да спре да се клати, но пое дълбоко дъх. Затворих вратата на колата и тръгнах към дървената барака до къщата. Трябваха ми точно тридесет секунди да намеря туба с газ. Втурнах се по стълбите и я излях върху всяка леснозапалима повърхност с изключение на завивката в спалнята, която издърпах от леглото, за да увия тялото на Хоуп.
Изродът до нея вече бе изгубил съзнание. Така и не разбрах какво всъщност се бе случило, преди да дойда, но вече нямаше значение.
Извадих запалката от джоба си, вдигнах Хоуп на ръце и поех към изхода. Преди вратата да се затръшне зад мен, щракнах запалката. Метнах я на пода и всичко пламна.
Закрачих бързо към колата. Зад гърба си усещах топлината от пламъците. Дестини се взираше в мен изумена.
Вдигнах тялото на Хоуп, за да отворя задната врата, и я сложих на задната седалка.
— Не поглеждай назад, Деси! — Тя отметна глава напред, затворих задната врата, качих се и завъртях ключа. — Няма да ходиш в шибания университет в Луизиана, Деси. Отиваш много по-далеч от този град.
Сирените виеха в далечината, гумите на колата замирисаха на изгряло и оставиха черни следи след нас. Дестини подсмъркна, дълбоко потиснала тъгата си, както аз бях направил с мъката си.
— Искам да остана с теб.
— Не, няма шанс и не го обсъждаме — нея погледнах, докато профучавах на червено. — Избираш си който искаш колеж и отиваш. Но няма да останеш тук. Искам да си колкото е възможно по-далеч.
Бяхме почти до Френския квартал, когато Дестини проговори:
— Чух, че в Университета по технологии в Масачузетс има много добра програма за компютърни технологии.
Обърнах се да я погледна. Нищо не можеше да я сломи. Непробиваема. Още едно цвете, поникнало между напукания бетон.
— Така да бъде.
Повече не продумахме за Хоуп. Преди да я изпратя да учи, се опитах да поговорим за сестра й, но Дестини напълно се затвори. Като счупена играчка.