Никога не й казах, че погребах сестра й в една гробница извън града, и всяка година носех цветя на датата на смъртта й и на рождения й ден.
Никога не й казах, че не съм си простил за случилото се в онзи ден. Че не изпълних дълга си да ги предпазя и не отидох там по-бързо, че не знаех дали аз съм убил Хоуп.
Насочих цялото си внимание към бъдещето и се постарах Дестини да е добре. Само това можех да поправя.
ЧЕТИРИДЕСЕТ
Кийра
БОРЯ СЕ С МРАКА И ОТВАРЯМ ОЧИ. БОЛКАТА се пръсва в тялото ми и съм много по-зле, отколкото след злополуката. Единствената светлина е от пълната луна, надничаща плахо през пукнатините в тавана. В сумрака не виждам ужаса край себе си, но го подушвам.
— Магс? — Гласът ми се скършва до шепот и с последни сили протягам ръка да я докосна. — Магс. Не може да си мъртва. Моля те.
Последните думи, които си разменихме, бяха гневни. Не мога да живея с тази вина.
Ако оживея.
Боя се какво ще открият пръстите ми, когато плъзвам длан по кимоното й и напипвам шията й. Все още е топла.
— Магс? — крещя, но отново няма отговор.
Не знам колко време, след като животът го е напуснал, тялото изстива, но не искам да повярвам, че това се случва.
Не и сега. Не и тук.
Лявото ми рамо пулсира с всяка глътка въздух, което ми подсказва, че кръвта ми изтича. Трябва да спра кървенето, но първо трябва да разбера дали Магнолия е жива. Ако успея да намеря каротидната й артерия, нали така казват в сериалите за спешни отделения?
Затварям очи, потискам болката, намирам артерията и се моля да усетя живот. И ето. Пулсира. Едва, едва, но пулсира.
— Магс, събуди се, по дяволите! — Протягам ръка и докосвам лицето й, но тя не отговаря.
Намирам се в мъртвата тишина на истинска гробница, в която, сигурна съм, са погребани изчезналите любовници. Може би Ришел Лафльор също е тук.
Лаклан Маунт, мъжът, за когото се омъжих, не би убил невинна жена, но тази руса кучка? Говореше като пълна откачалка.
Но коя е тя?
— Остани с мен, Магс — прошепвам и разкъсвам единия си ръкав, за да го притисна към рамото си.
Кръвта попива в плата за секунди. Изтича много бързо. Не знам защо съм толкова сигурна, но го усещам.
Ако обаче умра, Магнолия ще умре с мен. Не мога да понеса тази мисъл, не я приемам. Опитвам да се съвзема и да намеря изход за двете ни, но адска болка разкъсва тялото ми. Звезди танцуват пред очите ми и се свличам върху вцепеняващата купчина, която пропуква под мен.
Не, трябва да опитам отново. Но и малкото ми останали сили се изчерпват, когато болката отново завладява сетивата ми.
Секунди преди да изгубя съзнание, улавям последната си ясна мисъл: Ако нещо се случи с мен, Лаклан ще срине този град със земята.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ЕДНО
Маунт
ЗНАМ ТОЧНО КЪДЕ СА КООРДИНАТИТЕ на джипиеса на шията на Кийра. Ала и нищо не се връзва, няма логика.
Или пък? Може би логиката е съвсем ясна…
Не е възможно!
Грабвам пистолета от чекмеджето на бюрото и скачам.
— Какво правиш? — пита Джей.
— Отивам да намеря съпругата си.
— Оженил си се за тая курва?
От думите й всичко става кристално ясно. Впивам очи в лицето й.
— Внимавай с шибаната си уста и ми кажи какво, по дяволите, си направила! — Насочвам пистолета към нея.
Джей дойде при мен след четири години в Масачузетския университет. Всеки уикенд и в свободното си време се обучаваше в бойни изкуства, а часовете обикновено бяха предназначени само за професионални охранители. Твърдеше, че е заякнала в битките. И тогава настоя да я взема при мен. Каза, че Ню Орлийнс е нейният дом и аз съм единственото й семейство. Обясних й, че в такъв случай никой не бива да узнае коя е, както е с всеки в организацията ми. И като всички вместо име получи една буква, първата от фамилното й име — Джоунс.
— Как си могъл да се ожениш за нея! — Пискливият й глас отеква в стените.
— Какво си направила, Джей!
— Казвай ми Дестини, по дяволите! — Клати се на пети и прилича на съсипаното дете, което открих под стълбата. Ала не мога да мисля сега за това. Вече знам, усещам го с цялото си същество, че тя стои зад всичко.
— Ако не ми кажеш какво си направила с Кийра в следващите две секунди, ще те застрелям на място. Майната му на миналото.
Изумление и чувството, че е предадена, се изписват на лицето й, а после чертите и стават сурови.
— Направих каквото трябваше.
— Ако само с пръст си я докоснала, кълна се в Бог…