— Какво? Ще ме убиеш ли, Майки? След цялото това време? Тя пречеше. Всички те бяха на пътя ни. И се погрижих за всяка, щом се отървеше от нея, за да не поемаме излишни рискове. И онази мадам, и тя не си знаеше мястото и ти набута някаква, която дори не беше курва. Поне не и в началото. Трябваше да си натиска парцалите и да не се опитва да те мами. Който постъпва така с теб, умира.
— Какво си й сторила? — изревавам.
— Не трябваше да се влюбваш в нея. Трябваше да обичаш само мен. Затова я погребах като всички останали!
Ревът ми помита стените, секунда преди да натисна спусъка. Куршумът се забива в ръката й, тя пищи, шурти кръв.
Ди се втурва в стаята. Погледът му се стрелка между Джей и мен.
— Шефе?
— Заключи я. Не я изпускай от поглед или ще убия и двама ви. Със Зет отиваме да намерим съпругата ми и се молете да е още жива.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ДВЕ
Кийра
ГУБЯ ПРЕДСТАВА ЗА ВРЕМЕТО. ИДВАМ В съзнание и се боря да остана на повърхността. Пищя, докато оставам без глас.
Не откривам рани по тялото на Магнолия и се сгушвам в нея. Няма да издържим дълго.
Ревът на двигател на кола ме връща към света навън, към света зад стените на гробницата, в която, сигурна съм, ще умра. Пищя и притискам главата на Магнолия към гърдите си. Напипвам нещо остро.
Пръчиците й за коса.
Дръпвам едната и я стисвам здраво. Ако тази кучка се върне, ще умре преди мен.
Мислите ми са объркани, тялото ми пищи от болка, докато се опитвам да стана. Кости се огъват и трошат под мен, отвратителната воня на разлагаща се плът ме дави. Няма да го забравя до края на… каквото е останало от живота ми.
— Помощ — пищя, но гласът ми се разпада.
Губя равновесие и се стоварвам върху труп. Сребърната пръчица излита от ръката ми. Метален звук от резетата на вратата пронизва тишината.
После вратата се отваря с трясък.
Бях готова да се надигна от труповете и да забия острието в сърцето на кучката, но единственото ми оръжие изчезна.
— Дръж се. Мамка му, дръж се! Не умирай, Кийра.
Гласът на Лаклан.
Сънувам ли? Не мога да различа реалността от кошмара. Поне докато смогвам да вдигна глава и светлината от фенер ме ослепява.
— Кийра!
— Лаклан?
Той пъхва ръка под мен и ме обгръща.
— Не умирай в ръцете ми, Кийра. Не сега. Никога не умирай!
Примигвам и паниката в очите му ме пронизва в сърцето, което бързо гасне. Черни петна замъгляват очите ми, когато изтръгвам от гърлото си последната си молба:
— Магс. Спаси и Магс.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРИ
Маунт
СТРАХ. ЧУВСТВО, КОЕТО ОТ ГОДИНИ НЕ съм изпитвал, но сега ме стисва като демон, изскочил от ада, защото Кийра подбелва очи и главата й клюмва сред купищата тела в гробницата на Хоуп.
Не разбирам, отказвам дори да осмисля това, което виждат очите ми.
Не е възможно! Не е възможно Джей да е сторила такова зло.
Или? Дали?
Махам сакото си и опитвам да спра изтичащата от тялото на Кийра кръв.
Магс. Кийра изрече името й, преди да изгуби съзнание.
— Виж дали мадам Магнолия е тук — викам на Зет и звъня на 911.
От тридесет години не съм стъпвал в болница, не съм се обаждал в полицията за помощ. Ала за Кийра бих сторил всичко.
Гласът на диспечера ми звучи някак писклив, но може да е от пулсиращата в ушите ми кръв. Трябва да съм спокоен, да разгранича нещата. При вида на кървящата пред очите ми Кийра, моята съпруга, направо откачам. В същото време изреждам джипиес координатите и бълвам закани какво ще се случи, ако не дойдат до секунди.
Когато диспечерът ми казва да изчакам, затварям телефона и се обаждам на тежката артилерия. V вдига, но не говори.
— Намерих я и няма да я загубя. — Давам му координатите.
Затварям и виждам Зет, който се появява с безжизненото тяло на Магнолия.
— Мъртва ли е?
Зет я слага на земята до Кийра и търси пулса й.
— Не съвсем.
— Мамка му!
За първи път в живота си се моля да чуя сирените по-силно, по-близо, защото целият ми свят се руши пред очите ми. На лунната светлина кръвта на Кийра изглежда почти черна, мрачни петна по тревата.
— Не може да бъде, мамка му. По дяволите! Ще живееш, чуваш ли ме! Мамка му, не ме оставяй. Обичам те!
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ЧЕТИРИ
Маунт
МИСЛЕХ, ЧЕ АДЪТ Е В ПРИЕМНИТЕ СЕМЕЙСТВА и животът на улицата.
Колко съм грешал.
Адът е чакалнята в болницата, когато не знаеш дали единствената жена, която си обичал, ще живее, или ще умре.