— Не го казвай. Глупаво е. Не мога да те купя и с едно пени.
— Но…
— Няма „но“. Каквото и да мислиш, определено грешиш.
Май яко съм загазила, защото сърцето ми блъска в гърдите, а мъжът, който доскоро ме ужасяваше, ме гледа с топлота и обожание.
— Внимавай, Лаклан, не бива да се привързваш към мен.
Устните му са на дъх разстояние от моите.
— Вече е твърде късно.
* * *
Внезапно се събуждам и очаквам да намеря силното му тяло до моето. Но го няма.
— Къде е той?
— Добре ли си? — Сестрата прибира картона ми и идва до леглото.
Руса е. Тялото ми се сковава на секундата.
— Аз… аз… — не знам какво да кажа, нямам представа какво ми е. Не съм добре.
— Болката по-силна ли е?
— Добре съм.
— Не звучиш добре. — Отива до системата, но й нямам доверие. Нямам доверие на никого тук освен на Темперанс и на родителите ми.
По дяволите, къде си, Лаклан? Нуждая се от теб.
— Мамо, кажи й че съм добре. Не ми трябват повече обезболяващи. Искам да съм будна. — Гласът ми е слаб, но тя е единственият човек, който може да ме защити от русата жена.
Майка ми подскача и се събужда.
— Какво? Какво става?
— Просто ще дозирам лекарствата й и ще я заведа за изследване.
— Изследване? — Майка ми сяда на стола вдясно от мен. — Какво изследване? Какво има?
Сестрата я поглежда, а аз се озъртам за нещо остро за всеки случай. Таблата с храната, която не изядох, е на масичката до леглото ми. Докато русата обяснява на майка ми за изследване на нервната система, вземам ножа за масло и го пъхвам под завивката. Не е кой знае какво, но е по-добре от нищо. Металът се впива в дланта ми и си спомням как стисках сребърната пръчица за коса на Магнолия. Исках да намушкам русата, ако се върне. Не мога да си спомня лицето й.
— Всичко е наред, госпожо Килгор. Обичайно изследване, прави се за нула време. — Сестрата вкарва в системата нещо, каквото и да е то, и отпуска спирачката на леглото.
— Ще дойда с вас. — Мама се надига и се питам дали инстинктът й за самосъхранение се е задействал от същото, което разпалва и моите страхове.
Ако това наистина е откачената кучка, не искам мама да е край нея. Не и ако се наложи да я намушкам с нож за мазане на масло.
— Веднага се връщаме. Не е необходимо да се съсипвате по коридорите и да чакате отпред.
Докато майка ми се бори с инстинкта си и се чуди какво решение да вземе, сестрата й казва:
— Уверявам ви, всичко ще е наред.
Спокойният тон на сестрата хич не ми харесва и се подготвям за битка. Мълча, не искам да дам повод на мама да ни придружи. Когато най-сетне тя кимва и се отпуска на стола, затваря очи почти мигновено.
— Мамо, всичко е наред. Връщам се веднага. Трябва да поспиш. — Не вярвам на думите си.
— Обичам те, скъпа.
— Обичам те, мамо.
Когато сестрата подкарва леглото извън стаята, майка ми вече спи дълбоко.
* * *
Коридорите на болницата са тихи, което още повече изостря сетивата ми. Готова съм за атака.
— Къде отиваме?
— Само един бърз преглед на главата. Ударът е бил силен.
Само дето не я попитах дали тя ме е ударила, щях да изтърва елемента на изненада, в случай че я нападна. С всяка крачка се отдалечаваме от стаята и майка ми и започва да ме тресе параноя. Не издържам. Стисвам ножа, извъртам глава към сестрата, без да обръщам внимание на пулсиращата болка.
— Коя си ти и къде, по дяволите, ме водиш?
Тя натиска металния диск за активиране на двойните врати и те се отварят.
— Не се паникьосвай, Кийра. Всичко ще е наред. — Обръща леглото към една отворена врата, в която цари пълен мрак.
— Ако опиташ да се бъзикаш с мен, кълна се, ще…
Тя вдига ръка за отбрана.
— Няма да ти сторя нищо лошо. Не искам да подпиша смъртната си присъда. Давам ви няколко минути насаме — казва и избутва леглото в тъмната стая.
Давам ВИ?
Очите ми се приспособяват към мрака. Обувките на сестрата скърцат по пода, докато излиза, и тогава съзирам лицето му в мрака.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И СЕДЕМ
Маунт
НЕЩО МЕТАЛНО ПАДА И ОТСКАЧА ОТ пода, когато Кийра избухва в сълзи.
Мамка му! Сълзите й ме убиват.
— Къде беше? — пита, хлипайки.
Коленича до леглото й. От очите й се стичат реки. Толкова много сълзи, че не успявам да ги хвана. Бързо се стичат надолу.
Тя извръща лице от ръцете ми, гърдите й се повдигат тежко.
Умирах, молех се за нещо повече от поглед към нея. Само толкова ми бе отредено дни наред. Можех да я виждам, докато я местеха от стая в стая, и после пак изчезваше от погледа ми. Проклинах болницата, че има камери само в коридорите.