— Колко интересно, Едуард Николаевич.
— Сега ще я изпеем. Но ето какво още ни пише Иван Петрович: „Драги водещи. Много ви моля да изпеете тази песен така добре, както я пееше моят брат Николай.“ Скъпи Иван Петрович! За съжаление ние не сме чували как пее вашият брат, но ще се опитаме да я изпълним колкото се може по-добре.
— Аз съм готова, Едуард Николаевич.
Турецки не можа да сдържи усмивката си, когато Едуард Успенски подкара:
Тази песен го накара да си спомни блока на „Трета Мешчанска“, момчешката банда от двора, играта на челик, разбитите от футболната топка стъкла на първите етажи. Той дори започна да си тананика под носа песента, пригласяйки на Успенски.
— А ето още едно писмо, този път от град Князев, Владимирска област. Пише ни учителка по руски език и литература. Да-да, Ирина Владимировна, не се учудвайте. Между впрочем много трогателно писмо. Просто не мога да се удържа да не го прочета цялото.
— Прочетете го, Едуард Николаевич.
— „Скъпи, Едуард Николаевич.“ Е, от себе си ще добавя — и Ирина Владимировна. „Аз много обичам вашето предаване. Винаги ще си спомням лятото, което прекарах в Москва. Това беше в годината на Световния фестивал на младежта и студентите. Гостувах при своя роднина и се запознахме с две момчета. Наричаха ги много необичайно — Скронц и Пъпа. Тогава още не беше минала модата на разните смешни прякори. Аз тогава бях притеснителна (такава си останах цял живот) и не можах да призная на Костя (същият Скронц), че съм се влюбила в него. Той, разбира се, така и не се досети. А аз го сънувах после много години. Но нали не знаех нито адреса му, нито фамилията, и всичко, което ми остана, е една стара фотография, на която сме снимани всички ние.
Изпращам ви думите на тази песен, която пеехме някога заедно (помня за съжаление само два куплета).
Вие сигурно няма да ми повярвате, но аз никога не успях да забравя Костя. Той беше толкова благороден, умен, добър, приличаше на рицар или мускетар.
Неотдавна пак ми попадна пред очите тази снимка и отново си спомних всичко. Костя, с прякор Скронц, или неговите приятели, ако ме чувате, отзовете се. Валентина Андреевна Лисицина, град Князев.“
Успенски говореше още нещо, после зазвуча песента. Турецки продължаваше да чува с края на ухото си нещо жалостиво за новите обувчици, които богатият търговец купил на бедното момиче. Но прекрасното му настроение се изпари мигновено и в главата му пулсираше само: „Скронц и Пъпа“, „Скронц и Пъпа“ и още: „Стара снимка, а на нея — всички ние. Валентина Андреевна Лисицина, град Князев.“
Филийките започнаха да прегарят, но Саша се сепна не от миризмата. От коридора се разнесе някакво настойчиво писукане. „Пейджърът!“ — съобрази Турецки и като изтриваше в движение ръцете си, се хвърли към якето си, в джоба на което, както и преди си лежеше електронното чудо. На екрана се появи зловещо съобщение: „Пъпа вика Скронц.“
„Нима и те са го чули?“ — помисли Турецки.
За миг той превъртя в главата си цялата картина: „Има снимка, където са запечатани Скронц и Пъпа преди почти четиридесет години, отдавна естествено, но все пак много важна следа. Второ: престъпниците също са чули съобщението по радиото и то също им се е сторило важно. Трето: животът на учителката по руски език от Князев е в опасност.“
Какво да прави?
— Предаването водеха както винаги нашият постоянен редактор Елеонора Филина… — продължаваше да се носи от радиоточката.
— И писателят Едуард Успенски — като ехо подхвана женски глас.
Турецки скочи към телефона и започна да набира номера на радиото. Там дълго не вдигаха слушалката — неделя, дявол да я вземе! Накрая женски глас не много любезно, но все пак без озлобление обясни, че предаването „В нашето пристанище доплаваха кораби“ върви на запис и никакъв Едуард Успенски няма сега в студиото. Когато Турецки помоли за домашния телефон, му обясниха значително по-нелюбезно, че това не влиза в компетенцията на радиото.