По-нататък започна истинска лента на успеха. Турецки успя да набере закритата адресна служба на милицията, там имаше дежурен и в почивните дни, който съобщи на Турецки интересуващия го телефон. После се оказа, че Едуард Николаевич си е вкъщи и писмото му е подръка. Така Турецки успя да изясни, че учителката по руски език Валентина Андреевна Лисицина живее на улица „Алексей Фатиянов“ 15.
— Разбирате ли — каза Турецки, — това е много важна информация. Преди известно време попаднахме по следите на престъпници с такива прякори, но никой никога не ги е виждал. Доста вероятно е те да се обадят и също да се заинтересуват от старата снимка. Много ви моля, не давайте повече на никого този адрес.
В отговор се разнесе добре известният от радиопредаванията насмешлив глас на Едуард Успенски:
— Но нали вие не можете да ми докажете по телефона, че сте действително знаменитият Саша Турецки от прокуратурата! Налага се да ви повярвам на дума. Ами ако случайно вие сте този същият Скронц или Пъпа и не искате адресът да попадне в ръцете на милицията?
— Разбира се, всичко е възможно — отговори Турецки, на когото сега съвсем не му бе до шеги. — Дори да ме видехте лично и да ви бях представил служебната си карта, това също не би могло да даде пълна гаранция, че аз съм Турецки, а не Скронц. Картата може да е подправена. Така че както искате.
— В гласа ви има нещо, което внушава доверие — изсумтя Успенски, — макар че точно професионалният мошеник трябва да предразполага и да изглежда абсолютно честен, но това го казвам между другото. Ще мълча като риба дори при мен да нахълтат Скронц и Пъпа.
— Благодаря ви, Едуард Николаевич — от сърце каза Турецки.
След това той се обади на гарата и разбра, че до Князев се стига с влака за Нижни Новгород и напълно може да успее за експреса „Буревестник“, който пристига там късно вечерта. Това означаваше, че рано сутринта може да се срещне с учителката.
Той влезе в стаята и започна колкото се може по-тихо да си стяга багажа — чиста риза, чорапи, кърпа, четка за зъби.
— Ти къде, Саша? — учудено попита Ирина.
— Ирочка, мила — отвърна Турецки, — налага се спешно да пътувам.
— Но как така… Нали си ранен… Вчера не ти казах, но изглеждаш толкова изтормозен и уморен… Ти се убиваш, Саша… Нали се договорихме — прошепна жена му и миглите й ситно-ситно затрепкаха, а по бузата й се плъзна една сълза.
Това беше ужасно. Турецки чувстваше, че се държи по отношение на семейството си като последен негодник, но той помнеше, че в неизвестния му Князев е заплашена от смъртна опасност старата учителка, която знае кои са Скронц и Пъпа. И това за него беше по-важно, отколкото собственото му здраве, отколкото тихата неделя заедно със семейството, отколкото дори настроението на Ирина.
— Ира. — Той погледна часовника си. Имаше още време. — Представи си, че в един друг град има възрастна жена, която е обявила по радиото, че издирва момъка, когото е обичала някога. Тя има снимката му. А този момък е станал престъпник, когото ние търсим и никак не можем да пипнем.
— И затова трябва да се хвърлиш презглава към нея — продължи Ирина, — ранен, в неделя, захвърлил всичко, забравил за семейството си. — Тя още се сдържаше, но Саша виждаше, че ей сега ще се разплаче. Това се случваше, макар и много рядко. — А ние не влизаме в сметката. Непременно трябва да го хванете днес, а не утре.
— Аз мога и да остана. — Турецки започна да съблича сакото си. — Добре, хайде включи телевизора, ще гледаме „Раираният рейс“ или каквото там искате… Аз ще си лежа, ще се оправям, трябва ми режим на легло, ти как мислиш? Но ако убият учителката, ще си виновна само ти. Съгласна ли си?
— Защо си сигурен, че ще я убият? — шепнешком попита Ирина.
— Да не мислиш, че само аз в Москва съм слушал сутринта радио? — попита Турецки. — Е какво, съгласна ли си?
— Заминавай — кимна с глава Ирина, — ние с малката ще поседим сами.
— Не тъгувай! Вече съм си поръчал билет, ще се стегна за пет минути, така че имаме още четири часа на разположение за семеен живот.
Впрочем тих домашен празник не се получи.
Глава втора