Князев
Турецки излезе на площада пред гарата на районния център Князев. Веднага, още от първата минута си личеше — провинция. Ако не бяха две-три унили търговски павилиончета на другата страна, можеше да си помисли човек, че експресът „Буревестник“ е преместил пасажерите си не само в пространството, но и във времето. Наоколо ходеха някакви чичовци във ватенки и подшити валенки, бабичка в забрадка продаваше семки, като ловко сгъваше кесийки от страничките на стар учебник, гръмко псуваха някакви мъже, притичваха бездомни кучета.
„Не, това не е Рио де Жанейро“ — спомни си Турецки фразата на великия комбинатор.
Той се огледа. Повечето пътници, слезли в Князев, делово се запътиха по задачите си. Някои бяха посрещнати от приятели и роднини, а ето един — явно московчанин, с хемингуеевска брада и неголяма спортна чанта — също се оглеждаше наоколо, видимо беше тук за пръв път.
Турецки се приближи до младеж, който имаше вид на местен, и попита:
— Имате ли тук хотели?
— Хотели ли? — проточи момъкът, натъртвайки на „о“-то почти като Максим Горки. — Имаме само един.
— И къде е?
— Ей там, на улица „Парокомуна“. — Младежът махна с ръка някъде встрани.
— На улица коя? — попита Турецки.
— „Парокомуна“ — повтори младежът непонятната дума. — Ей нататък, надясно. Голяма такава къща, ще я видите.
Турецки послушно тръгна надясно и скоро излезе на широка улица, застроена с три-четириетажни блокове. На един от тях успя да открие табелка: улица „Парижка комуна“.
Отпред се показа сграда, която тук, в Князев, изглеждаше доста импозантно. Хотел „Волга“. Места, разбира се, имаше и Турецки получи регистрационното листче, където трябваше да напише своите данни и да посочи целта на пристигането. Той въздъхна и написа: „Александър Борисович Турецки“. Само в американските криминалета човек, като отива в хотел, се записва просто „мистър Смит“. У нас проверяват паспорта. За щастие професията не беше обозначена в паспорта му и като се усмихна.
Саша написа: „сътрудник на НИИ по ППШ“, а в графата „Цел на пътуването“ попълни: „По лична работа.“
Докато пишеше, отзад тропна входната врата. Саша се обърна и видя, че към бюрото на дежурната пристъпва хемингуеевската брадичка. „И този е тук“ — помисли Турецки.
Когато брадатият се отдръпна, той подаде на дежурната паспорта си и попълнения анкетен лист, а след няколко минути получи ключа от самостоятелната стая на третия (последен) етаж. Телефон в стаята, естествено, нямаше и Турецки, след като попита дежурната откъде може да позвъни в Москва, се запъти по тъмните улици да търси пощата, където имаше денонощно телефонно гише.
Той набра номера на Меркулов.
— Костантин Дмитриевич, моля да ме извините за късното обаждане: но през деня не успях да позвъня, а сега съм в Князев. Отпътувах спешно, тук една жена има ценна стара снимка. Каква ли? Приятелите на бабичката Арзамасцева. Да, двамата.
— Ходи ли в местната милиция? А в прокуратурата? — попита Меркулов.
— Не, още не съм. Пристигнах чак в единайсет часа. Може би утре ще се отбия.
— Виж там, действай според обстоятелствата — отвърна Меркулов. — Но помни, че може да си имаме ушички.
— Защо? — наостри се Турецки. Никак не му хареса някак непонятно игривият тон на Меркулов. Той говореше така само в изключителни случаи. — Случило ли се е още нещо?
— Вчера арестуваха една гражданка, както знаеш — каза Меркулов. — Е, тя изчезна. Разбра ли?
— Какво? — извика Турецки, който едва сега схвана смисъла на това, което каза Меркулов — изчезнала бе Татяна Бурмеева. Но нали той сам я закара на „Петровка“. — Как е станало?
— Никой не знае — съвсем спокойно отговори Меркулов и макар сега Турецки да не виждаше лицето му, той ясно си представи как неговият бивш шеф невесело се усмихва. — Ако знаехме, щеше да ни е по-леко.
— А Саруханов?
— Почина в болницата.
Когато разговорът завърши, се разнесоха къси сигнали. Турецки все още седеше неподвижно, стискайки слушалката в ръце. После машинално я окачи на мястото й и излезе на улицата.
Той броди известно време без посока из непознатия град. Мислите му объркано се преплитаха, без да може да ги построи в нещо стройно и логично.
Той лично предаде Бурмеева на „Петровка“. Посъветваха се с Романова и решиха за няколко дни да я оставят във вътрешния затвор на ГУ на МВР, там имаше и килии за подследствени. Спомниха си за неотдавнашния опит, когато в Бутирка се опитаха да ликвидират Саруханов, като нагло пренебрегнаха заповедта на Меркулов да го преместят в лазарета. Нямаха никаква сигурност, че и с Татяна няма да се случи нищо в затвора. Затова я оставиха в ГУ на МВР, но тя изчезна и оттам! Как е могло да се случи?