Човекът, заради когото се прекратиха техните отношения, а заедно с това и земният път на чичо Кемал, беше някой си Антон Андреевич Меншов. Но това вече не засягаше никого.
Както винаги никак не му се искаше да става и Турецки си наложи с усилие на волята да се вдигне не в шест, а чак в шест и половина. За закуска вече нямаше време, оставаше му колкото да се измие и обръсне. Впрочем къде ли тук ще закусиш толкова рано?
Турецки слезе във фоайето, като реши предвидливо да не дава ключа на дежурната, както изискваха правилата на хотела. Той излезе на улицата. Духаше пронизващ вятър и той вдигна яката на якето, като съжали, че не е облякъл палто.
Първият срещнат минувач му показа как да стигне до улица „Алексей Фатиянов“.
Глава трета
Самотната учителка
Безсънието отдавна мъчеше президента. Всъщност още от времето, когато последният генерален секретар го покани в Москва и после, като разбра бързо, че има работа с мислещ човек, който се стреми да провежда собствена политика, а не с покорен изпълнител, го свали от всички длъжности. Тогава Андрей Степанович, който още и не помисляше да става президент, доби навика да лежи и дълго да се вглежда в тъмнината. Просто не можеше да легне и да заспи спокойно, както някога.
Той често си спомняше младостта — как живееха с Фаина в общежитие, как деляха с момчетата от съседните стаи всичко, което имаха. А какво щастие беше, когато им дадоха отделно жилище! Не къща и не апартамент, а само една стая. Но своя. Там се роди и първата дъщеря.
Ако оценяваш този живот по съвременните мерки, ще ти се стори, че е бил безпросветна беднотия, нито можеше да се облечеш, нито да си починеш както трябва, а на масата само варени картофи със сельодка и лук. Но беше хубаво.
От тези спомени му стана така тъжно, че му идеше да завие, честна дума.
А после започна издигането нагоре — той стана началник, отначало дребен, после среден, сетне оглави областния център. Налагаше се да решава буквално всички въпроси — от нови жилища за работниците, до графика за доставка на тръби.
И все пак никога не му е било така тежко, както последните три години. Андрей Степанович си спомни президента на СССР. Отношението му към него винаги бе двойствено. От една страна, му беше неловко заради този самовлюбен професионален докладчик: каже нещо витиевато, гладко, но съвсем празно и като наклони леко глава в очакване на аплодисментите, победоносно оглежда аудиторията. Чист Мусолини — мина му веднъж през ума.
От друга страна, Андрей Степанович все по-често му завиждаше. Не затова че той охотно се среща с журналистите, че често се кипри на телевизионните екрани. И, разбира се, не заради съпругата, която не по-малко от мъжа си обожаваше различните официални и неофициални визити, срещите по работа и без работа. Андрей Степанович му завиждаше за това, което преди презираше у подчинените си и в равните на себе си: за светските маниери. Преди той като че ли бъркаше това чуждо му свойство с перченето или с подмазването. Сега разбра, че това са различни неща и, изглежда, на държавния глава се налага да води светски живот. „Може да си делови човек и пак да мислиш за лака на ноктите си“ — каза му веднъж по някакъв повод по-малката дъщеря. С разума си той беше съгласен с нея, но характера си не можеш да преправиш.
Накратко, за разлика от руския президент президентът на СССР беше светски човек. Макар празен и приказлив, той умееше да бие на очи, да се харесва (особено когато го превеждаха умни преводачи).
Но когато зае мястото му, Андрей Степанович дори не подозираше колко трудно ще му се удава тази роля. Той беше по-силен, по-значителен, по-внушителен от президента на СССР, но съвсем не умееше да се държи пред обективите.
Нещо повече, оказа се, че срещите с лидерите на чуждите държави са истинско мъчение за него. Той не можеше да се отпусне и за секунда. И затова никога не предприемаше визити, освен ако не са съвсем наложителни.
Точно така неуютно и неуверено се чувстваше руският президент и пред камерата. А после, когато се гледаше на екрана на телевизора или в кинохрониката, то категорично не се харесваше — някакво натровено изражение на окаменялото лице, отривисти фрази. Изглеждаше дори, че не говори със собствения си глас.
Разбира се, на него му помагаха. Той беше особено благодарен на Бил Клинтън. Когато във Ванкувър съветският и американският президент трябваше да дадат съвместна пресконференция, главата на Руската федерация се вълнуваше ужасно. Ами ако изведнъж каже нещо не както трябва, ако обмисля прекалено дълго отговора си, а в същото време Клинтън и Мълруни отговарят бързо и ясно. Той наистина беше уверен, че наоколо никой не забелязва неговата несигурност, във всеки случай руският държавен глава се стараеше да се държи нормално. Но чувстваше, че го чака голямо изпитание.