Помощта дойде оттам, откъдето най-малко можеше да я очаква. Вечерта преди пресконференцията Клинтън внезапно се обърна към руския президент с предложение да обсъдят възможните въпроси и отговори. Руският държавен глава с радост откликна на предложението. Макар че към радостта се примесваше и безпокойство — нима този американец се е досетил, че руският му колега малко се вълнува преди предстоящата среща с журналистите, да не кажем — страхува се от нея. Той внимателно се вгледа в лицето на Клинтън, но не прочете в него нищо друго, освен искрена доброжелателност и желание да работят заедно.
Час преди обявеното време президентите се срещнаха на четири очи, ако не се брои преводачът, този необходим и неизбежен вечен свидетел. Колко пъти руският президент съжаляваше, че така и не научи както трябва поне един чужд език. В училище някога учеше немски, после в института започна английски, но езиците съвсем не му се удаваха. А колко прекрасно би било да общува с чуждестранните официални лица без посредници. Но, уви, налагаше се да прибягва до услугите на преводачите. Наистина това бяха висококвалифицирани хора, които, без да се замислят и без да спрат нито минута, дословно предаваха на една от страните какво говори другата, като оставаха при това някак в сянка. От време на време руският президент се хващаше, че понякога забравя, че освен него и Клинтън в залата за преговори присъства и някой трети.
Така и в този ден, час преди обявената пресконференция в неголямата, но уютна зала се събраха тримата президенти.
— Всъщност по обща площ нашите страни заемат почти половината земно кълбо — забеляза президентът на Канада Мълруни.
Да, това беше действително важна среща. В хода на разговора бяха отделени осем блока с проблеми, по които най-вероятно се очакваха въпроси от журналистите. Главите на най-големите държави поработиха заедно над отговорите им.
„Направо сме като ученици или студенти — изведнъж си помисли руският президент. — Готвим се за изпит. А на мен, като двойкаджия, ми помагат другите, които знаят по-добре материала.“
Но той, разбира се, не каза това на глас.
Затова руският президент така и остана в неведение какво мисли по този въпрос Клинтън. Но дори неговият американски колега да мислеше нещо подобно, той не го намекна нито с дума, нито с жест.
Андрей Степанович му беше искрено признателен.
Пресконференцията тогава мина като по вода. Президентите отговаряха ясно, гладко, нямаше нито проточили се паузи, нито запъвания, които понякога изглеждат по-красноречиви от самите отговори. И когато на следващия ден руският президент прочете във вестниците колко високо оценяват журналистите професионализма на тримата държавни ръководители, той не можеше да не благодари в душата си на Бил Клинтън, който така му помогна в трудна минута.
Колкото и да е странно, след като стана затворник в собствената си страна, предаден от хора, които смяташе за свои верни съратници, руският държавен глава продължаваше да се надява на помощ не от Русия, а именно отвън, и преди всичко от Вашингтон.
Президентът въздъхна тежко и се обърна на другата страна. Сънят не идваше. А и как ли можеше да дойде.
Да, помощ от Вашингтон. Това би било реално. Но само в случай че във Вашингтон стане известно за изчезването му. Засега, съдейки по всичко, светът е в неведение, че е извършено съвсем безпримерно по наглостта си престъпление. Президентът е отвлечен! А светът си живее спокойно, както и преди…
Но как е възможно това!…
„Колко могат да ме държат тук? — мислеше президентът. — Най-вероятно са обявили, че съм болен или някаква друга глупост. Или че изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, съм заминал някъде да си почивам. — Той отново въздъхна тежко. — А едновременно с това ще пуснат слух сред народа, че пак съм влязъл в запой.“ — От тази мисъл го стегна сърцето.
Нали това вече се бе случвало, и то неведнъж.
Разбира се, те имат няколко дни — президентът е тежко болен, възможно е да му правят операция. Между впрочем той наистина смяташе да влезе в болница за малка операция на носната преграда. Това, разбира се, ИМ беше добре известно.