— Не, с него нищо не се е случило — продължи Турецки. — Засега. Но ако снимката, която пазите, попадне в ръцете на някои хора, не искам да ви плаша, но може да се случи непоправимото. Нали снимката, независимо че е била направена преди почти четиридесет години, може да помогне да бъде идентифициран Скронц. Колкото и да се е изменил външно.
Турецки се стараеше да говори така, че всяка дума да бъде истина. Друг въпрос е, че старата учителка го разбираше не съвсем правилно.
— Вчера — продължи Турецки — в популярно радиопредаване вие съобщихте на цялата страна, че имате тази снимка. Затова и аз дойдох веднага. За да изпреваря тези, които също може да са чули предаването, и да дойдат при вас за снимката.
Учителката го гледаше изумено, без да забелязва, че чайникът на печката кипи и плюе вода.
— А какво е станало? — най-накрая успя да промълви тя. — Нещо с Костя ли?
— Тази снимка ще търсят престъпници — кратко отвърна Турецки. — Да — сепна се той, — всъщност вие имате всички основания да не ми вярвате. Вижте все пак служебната ми карта. Александър Борисович Турецки, старши следовател по делата от особена важност при Московската градска прокуратура.
— Ама защо, аз ви вярвам — каза Валентина Андреевна, но все пак взе картата.
Докато й даваше подвързаната в кожа книжка, Саша забеляза как треперят пръстите й. Тя се вълнуваше, но не за себе си, а за този Скронц. Турецки за миг усети злоба — намерила в кого да се влюбва, в престъпник, какъвто светът още не е виждал, но навреме се сдържа. По-добре да мисли, че опасността заплашва не толкова нея, колкото него.
— Чайникът изкипя — каза той.
— Ах, да, да! — стресна се учителката. — Аз някак си се обърках…
Тя сложи пред Турецки чаша чай, после отиде до бюрото и извади от чекмеджето снимка с изрязани зъбчета по ъглите.
— Тук сме се снимали на езерото край Тимирязевската академия — обясни тя. — Седяхме на брега, пеехме, смеехме се. Костя беше такъв внимателен, дори галантен, макар че тогава не говорехме такива думи. Аз бях получила през тази година за отличен успех фотоапарат „ФЕД“, та с него дойдох в Москва да погледам фестивала. Колко щастлив беше животът тогава… Какво настроение имаха всички… Изглеждаше, че започва нова епоха.
Турецки се вгледа в младите лица, усмихващи му се от огрения от ярко слънце бряг на езерото. В хубавичкото момиче с луничав нос, облечено в рокля на цветя с презрамки, той трудно разпозна седящата сега срещу него уморена възрастна жена.
— Тук сте без очила — забеляза Турецки.
— Аз още тогава имах силно късогледство — отговори Валентина Андреевна, — но се притеснявах да нося очилата. Слагах ги само когато четях или гледах кино. Остаряла съм естествено — въздъхна жената, докато гледаше над рамото на Турецки снимката. — Какво да говорим, остават ми две години до пенсия…
Но не това момиче Валя привличаше основното внимание на Турецки, а двете момчета, застанали до нея и до още едно момиче, видимо тази същата роднина, при която Валя била на гости. Малко по-встрани се виждаха още двама младежи, около двадесет и пет годишни.
— Ето това е Костя. Скронц — каза Валентина Андреевна, като посочи висок, слабоват младеж с умно и приятно лице, който въобще не приличаше на хулиган, а на момче от интелигентно семейство. — А това е Пъпа. Забравих даже как му беше истинското име. Май Павлик.
Пъпа бе къде-къде по-прост от Скронц. Това се виждаше дори на старата снимка. Той беше с каскетче, а над ухото му беше втъкната цигара. И се хилеше някак неприятно, или просто така се стори на Турецки?
Той пак се вгледа в тези лица, опитвайки се да си представи какви са станали тези момчета сега, след почти четиридесет години.
— Това вашата приятелка ли е? — попита Турецки, като посочи второто момиче, кръглолико с вирнат нос.
— Да, това е Вера, ние се сприятелихме с нея на фестивала. Тя беше от Волгоград, а в Москва живееше нейната братовчедка. И как можа да се случи такава беда?
— Какво е станало? — машинално попита Турецки, който повече се интересуваше от Скронц и Пъпа.
— Ох, ама аз не ви казах! Представяте ли си — аз си заминах вкъщи, а тя загина. Някакъв гад я изнасилил, бедничката, и после я убил. А аз разбрах за това едва след половин година. Попаднах отново в Москва чак в шестдесет и пета. Бях завършила вече педагогическия институт във Владимир, идвах с учениците през лятото. Живеехме с тях в едно училищно общежитие, аз намерих време, отидох да навестя старите места, а там вече всичко се беше изменило: наоколо нови пететажни блокове, дори гребната база бяха пренесли на другия бряг на езерото.