— Цимес-кнедли и бульонче. Пилешко.
— Уговорихте ме. Носете.
Багажът, който не смееше да докосне нито една жива душа, представляваше продълговат сандък, окантован с метални ъгли. В сандъка се пазеха много полезни неща. В това число малък, но много мощен компютър, който, ако бе попаднал пред очите на шведския митничар, би вкарал бедния човек в дълбок шок. Когато се налагаше, Алексей включваше компютъра към телефонната кутия (за щастие в къщата имаше регистриран електронен адрес) и по своите канали разузнаваше липсващите подробности за лицата от списъка, който Борух Лейбович му предлагаше. Този път, след като прегледа набързо списъка, килърът се ограничи само да кимне удовлетворено. Пет души и всеки отдавна вече беше изял всички фурми от своята кошница. Номер първи беше Михаил Максимович Микешко, роден през 1960 година. Архитект и творец на ННБ — финансовата пирамида, замаскирана като пенсионен фонд. Официално ННБ се разшифроваше като „Надеждност, Нравственост, Благородство“. Злите езици впрочем твърдяха, че абревиатурата кой знае защо съвпада с моминските инициали на мадам Микешко. Преди два месеца в новините едва ли не всеки ден показваха тълпите пенсионери, плачещи и псуващи пред затворените клонове на ННБ. Сега скандалът отшумя, телевизионните журналисти замлъкнаха като по команда. Микешко неизвестно как беше пуснат от ареста и дори говореха, че май се кани да се кандидатира някъде за депутат.
Възможно беше точно сега той вече да съставя предизборната си платформа. Или да дава ценни указания по телефона. И сигурно си нямаше и представа, че трябва да зареже всичко и да изчезва по най-бързия начин. Защото на петдесетина километра от него човекът с побеляла, подстригана на таралеж коса и неизразителни, обезцветени очи доизяде цимес-кнедлите си и каза:
— Нека да намерят книгата на Сиграм и Конрад „Бамбина бамбина“. Желателно да е доста опърпана.
Неговият събеседник старателно си записа заглавието и попита:
— Още нещо, Алексей Алексеевич? Лично за вас?
Килърът сви рамене и извади от джоба на джинсите си хартийка. Това беше списък на радиолампите, които не беше успял да намери даже на битака.
— Мазелтов! — изуми се Борух Лейбович. — Да не се каните да търгувате с антики?
— Телевизорът на хазайката ми се повреди — поясни Алексей, докато вадеше от сандъка малко стъклено шишенце с дебели стени и прозрачно гъсто съдържание.
Той скри шишенцето в чантичката на колана си, сбогува се и изтича да хване обратния влак.
След два дни му предадоха в подлеза на метрото ярка книга с голяма пъстра жаба на обложката. След още седмица килърът се яви за хонорара си: една част поиска в брой — за текущи разходи. За известно негово удивление под портрета на семейство Тарантино стоеше голям кашон. Вътре, в уютно пенопластово гнездо, кротуваше телевизор „Тошиба“.
— Това е за вашата хазайка — каза Борух Лейбович. — От възхитените почитатели.
Алексей предположи наум, че дори мафията не е успяла да намери лампите от ерата на динозаврите.
След като излезе от дома на Валентина Андреевна, Турецки се върна в хотела. Беше му неспокойно на душата, кой знае защо бе съвсем сигурен, че при Лисицина ще дойдат, и то доста скоро.
Улица „Алексей Фатиянов“ беше застроена с дървени къщи: все със същите резбовани украшения по покривите, тук-там с масивни дървени порти, пак резбовани. Той май не бе забелязал никъде над портите към двора да се издига двускатен покрив. За миг Турецки забрави, че е дошъл тук по важна и доста опасна работа. Стана му даже малко обидно, че всъщност е лишен от много неща, достъпни на всеки човек. Вече доста отдавна не е пътувал някъде просто така, а не по служба, не се е разхождал по улиците, не е разглеждал къщите, той винаги, всяка минута от живота си е изпълнявал някаква важна задача.
Минаваше девет часът и макар хората отдавна да бяха станали, не се виждаха много минувачи — улица „Фатиянов“ беше тиха по всяко време на денонощието.
Когато вече завиваше по улица „Парокомуна“, Турецки внезапно видя притежателя на хемингуеевската брада, който идваше насреща му. „Оня, който пристигна вчера със същия влак — помисли Саша и изведнъж една догадка прониза мозъка му: — Той е!“
Щом се изравниха, брадатият му хвърли разсеян поглед и отмина. Турецки също се постара да не дава вид, че го е познал. Обаче след няколко крачки той се огледа бързо. Най-лошите му подозрения се потвърдиха — брадатият зави в улица „Алексей Фатиянов“.