Това промени първоначалното намерение на Турецки да се върне в хотела и той отново тръгна към пощата. Разбира се, винаги съществуваше вероятността да го подслушат, твърде влиятелни хора се вълнуваха заради старата любителска снимка, която беше направила някога гимназистката, гостуваща в Москва. Можеше, разбира се, да отиде в местната милиция, но Турецки още не искаше да им се разкрива, кой знае какви приятелчета и авери може да имат местните ченгета.
— Шура — извика той в слушалката, — чуваш ли ме?
— Чувам те добре — отговори Романова. Гласът й звучеше така, сякаш тя се намираше най-малко в Ню Йорк (при това Турецки знаеше, че точно от Ню Йорк се чува далеч по-добре).
— Какво ново? — попита по навик Турецки.
— Е, това всъщност вече не е новина. Получих сводката от Питер. И там е неспокойно. Тая седмица са станали няколко поръчкови убийства. Смятат, че са свързани помежду си — твърде си прилича почеркът.
— Що за хора са?
— Сред тях има и банкер. Михаил Микешко, помниш ли нашумялото дело — шефът на оня фалшив пенсионен фонд, дето фалира?
— Така му се пада — пренебрегна това Турецки. — Шура — налагаше му се да говори високо и той се стараеше да го направи така, че да го разбере само Романова, — Константин разказвал ли ти е защо съм в Князев? Не? Обади му се. Кажи, че се е появил конкурент. Трябва да ми изпрати подкрепление. Или се свържи тук със своите, също да го проследят.
— Особени белези? — попита Романова.
— Пристигна вчера заедно с мен, отседна в хотела. Брадата му е като на писателя Хемингуей.
— Ето какво значи интелигентен човек — засмя се отдалеч Романова.
— Така че ти предай тук на своите…
След което Турецки се върна в хотела.
Той влезе в стаята си и я огледа внимателно — сякаш не бе влизал никой външен. „Интересно дали ме е познал, или не? — помисли той за брадатия. — Поне се направи, че не ме е познал. А аз го запомних от пръв поглед. И защо ли изпращат такива типове, веднага се набиват на очи, можеш да го нацелиш дори в тълпа. Какво е това, непрофесионализъм? Не му се вярваше. По-скоро си правеха някакви свои сметки.“
Той се увери, че вратата е заключена, и извади от вътрешния си джоб старателно опакованата между две парчета картон снимка. Младите весели лица му се усмихваха от брега, на заден план се виждаха хора, возещи се на лодките. Турецки не познаваше много добре този район на Москва. Май точно тук се намираше стадион „Наука“. Някога, още като хлапе, той идваше тук да вика за своя съсед по чин, който играеше ръгби. „Но там вероятно може да се открие някой, който помни тия момчета.“
Той пак се вгледа в лицето на Скронц. Напомняше му някого. Много даже. Турецки беше виждал някъде този човек, нещо повече: той беше сигурен, че го е виждал скоро. А и у Пъпа му се привиждаше нещо познато, макар и в значително по-малка степен.
Глава пета
Bambina, bambina
Михаил Микешко отдавна вече не излизаше от къщи без поне двама бодигардове. А от известно време си въведе като правило винаги да облича противокуршумна жилетка. Това, разбира се, беше неудобно, особено когато Петербург биваше затиснат от влажната лятна жега, която се понасяше далеч по-трудно от къде по-високата температура при сух въздух.
Но сега, в късната есен, това неудобство не се усещаше толкова, а въпросът за личната му безопасност стана значително по-остър, след като основаният от него пенсионен фонд обяви неплатежоспособност и спря плащанията на вложителите.
Пред затворените врати се тълпяха отчаяни вложители, които обсъждаха помежду си как да го съдят. Но по този повод Микешко беше съвсем спокоен — за разлика от пенсионерите той добре познаваше руските закони и си даваше сметка, че няма абсолютно нищо, заради което да го подведат под съдебна отговорност. Той беше организирал частно предприятие, което действаше на свой риск, и хората, които бяха вложили при него парите си, също рискуваха. Не стана, момчета, случва се…
Наистина за самия Микешко фалитът на неговата компания изобщо не беше изненада. Така и беше замислено от самото начало. Всичко бе пресметнато и изчислено. Както и че в резултат на тази операция значително ще нарасне личното състояние на семейство Микешко. А че това ще е за сметка на доверчивите хора, дали му последните си спестявания, ни най-малко не вълнуваше Михаил.
Той мислеше изключително с големи числа, останалото не го интересуваше.