Изведнъж му стана лошо. Стори му се, че в колата е нетърпимо горещо, макар климатикът винаги да работеше. Микешко докосна шофьора по рамото, сякаш искаше да каже нещо, но в очите му притъмня, а главата му безжизнено клюмна на гърдите.
Бодигардът, който стоеше до „шефа“, веднага разбра, че е станало нещо лошо.
— Паркирай! — изстреля той така разтревожено, че шофьорът засече колите в съседната лента и зави към тротоара.
Колата меко спря и бодигардовете се опитаха да свестят шефа. Накрая единият от тях, който някога беше завършил медицинско училище, се сети да опипа пулса на боса и вдигна клепачите му. Пулсът не се напипваше и зениците му не реагираха на светлината.
На пристигналата „Бърза помощ“ остана само да констатира смъртта. Първоначалната диагноза бе — внезапен инфаркт.
Впоследствие аутопсията установи, че Михаил Микешко е бил отровен. Как е могло да се случи това и по какъв начин тази практически неизвестна в Русия отрова е попаднала в организма на финансиста, така и не се изясни, макар че бодигардовете, а след тях и служителите от правоохранителните органи бяха почти сигурни, че отравянето е било свързано с покупката на книгата за тропическата жаба. И значи е майсторски планирано поръчково убийство. Това, уви, беше единственият извод, който успяха да направят.
Малко хора съжаляваха, че Михаил Максимович Микешко е изчезнал от белия свят. Само най-доверчивите от бившите вложители на ННБ, които още се надяваха да получат някога парите си, се съкрушаваха, че е изчезнала и тази надежда.
Що се отнася до мадам Микешко, то тя въобще не се чувстваше безутешна вдовица и дори не се опитваше да разиграва тази роля. Напротив, тя цъфтеше както никога. Кой би помислил, че така ще й провърви! Тя стана свободна и богата жена — много богата. Когато се съгласи на този брак, тя, разбира се, мечтаеше, че някога ще дойде такъв ден, но въобще не можеше да разчита, че ще настъпи толкова скоро.
Да оплакват смъртта на Микешко можеха само неговите земноводни приятели, но дори крокодилът не заплака. „Животинската ферма“, както сега събирателно наричаше мадам Микешко тези, които преди седмица само назоваваше „нашите зверчета“, нищо не забеляза. Сякаш нищо не беше станало, рептилиите се грееха на изкуственото слънце, докато новата им собственичка не направи щедър жест и не подари цялата колекция заедно с ценното оборудване за терариумите на Петербургския зоопарк.
Спонсорската акция получи дължимото отразяване по телевизията и в печата, тъй като беше съпроводена от коктейл. Кореспондентите намериха, че траурният тоалет с брилянти много отива на овдовялата милионерка.
Турецки се приближи до прозореца. Не можеше да излезе от хотела, нали обеща на Лисицина, че ще стои тук. Неизвестно защо пак го заболя рамото и въобще той изведнъж усети, че е останал съвсем без сили — отразяваха му се неотдавнашното раняване, битката, вечното недоспиване. Радваше се, че няма кой да го види сега, не му се искаше да показва слабост пред чужди очи. „Аз не съм Пери Мейсън, нито агент 007 — помисли той. — В реалния живот въобще няма такива железобетонни детективи. Но хората очакват от нас именно това.“
С тези мисли той легна направо върху одеялата и след секунда заспа.
Събуди го внимателно почукване на вратата.
Турецки мигновено скочи от леглото и като приглаждаше в движение косата си, побърза да отвори.
Както и предполагаше, на прага стоеше Валентина Андреевна. Тя изглеждаше някак объркана. Рижата й коса със сиви кичури се беше измъкнала изпод шала и у нея се беше появило нещо от момичето на снимката, някаква наивност, макар че сега бе свързана по-скоро със страх.
— Александър Борисович — каза тя малко задъхано, сякаш беше бързала нагоре по стълбите, — той дойде веднага след вас.
— Брадатият ли? — попита Турецки.
— Да — учуди се учителката и облещи очи зад дебелите стъкла на очилата. — Откъде знаете?
— Срещнах го на улицата. Забелязващ се тип. Пристигна с мен от Москва и го запомних още на площада пред гарата. И той живее тук, в хотела.
Като чу това, Лисицина затрепери. Турецки буквално физически усещаше излъчващите се от нея вълни страх.
— Той престъпник ли е? — попита тя.
— Като служител на прокуратурата не мога да обявя някого за престъпник, докато вината му не е доказана — отговори той, — но предполагам, да.