— А като го гледаш, няма и да си помислиш такова нещо — поклати глава Валентина Андреевна. — Такъв интелигентен. Само че очите му…
— Виж, очите му не можах да разгледам, признавам си — усмихна се Турецки.
— Такива неприятни очи, не лъжливи, а някак празни. Когато видях очите му, си помислих, че не е истински интелигент.
— Нима очите на интелигентите се отличават с нещо? — попита Турецки.
— Разбира се! — разпалено произнесе Лисицина и веднага стана ясно, че е литераторка. — Очите са огледало на душата и при наистина интелигентния човек в тях се усеща дълбочина, честност, искреност.
— И случвало ли ви се е да срещнете хора с такива очи? — поинтересува се Турецки, който класифицираше хората по съвсем друг начин, във всеки случай съвсем не по изражението на очите. Очите, уви, толкова пъти го бяха подвеждали. Само Татяна Бурмеева да вземем например, впрочем не — той се беше зарекъл да не си спомня за нея.
— Разбира се — отвърна Валентина Андреевна, — ето вие например.
Турецки се смути, но веднага си спомни снимката и попита:
— А Костя, Скронц, също ли имаше чисти очи?
Валентина Андреевна кимна:
— Той беше от много интелигентно семейство, баща му бе професор по география и това се виждаше във всичко. Той толкова се отделяше на фона на другите младежи, вие само вижте снимката и го сравнете с Пъпа. Съвсем различни са. Кажете, заплашва ли го нещо? Сигурно ще ви се стори смешно, но аз кой знае защо се тревожа.
— Разкажете всичко поред? — предложи Турецки.
— Когато си тръгнахте, започнах да се приготвям за училище, вече почти не ми оставаше време. До училището имам пеша двадесет минути, не е много далеко, в Князев въобще няма далечни разстояния. Но аз предпочитам да отида по-рано, вече ви казвах. А и трябваше да не забравя тетрадките на осми „б“ със съчинението, после да взема някои книги и самата аз да се наглася. Учителят трябва да дава пример на учениците включително и с външния си вид.
Турецки погледна поизтъркания й костюм с английска кройка и бялата блуза с якичка, извадена над реверите, също доста поизносена вече, и се постара да сдържи усмивката си.
Валентина Андреевна, разбира се, не успяла да се приготви, когато кучето на двора пак залаяло. Тя излязла отпред и видяла, че пред портичката стои висок представителен мъж с брада — явно не местен. Като си спомнила какво й говорил буквално преди пет минути Турецки, Валентина Андреевна малко се уплашила, но после се постарала да се овладее, разбирайки, че със страха само ще се издаде.
Тя любезно поканила непознатия да влезе, но веднага го предупредила, че почти няма време за разговор, защото закъснява за училище.
Непознатият се представил като племенник на Скронц, Дмитрий Николаевич, фамилията си не казал, което малко учудило учителката, но тя не започнала да задава излишни въпроси.
Дмитрий разказал сърцераздирателна история как чичо му чул предаването по радиото, където прочели писмото на Валентина Андреевна, и си спомнил за нея. Оказва се, че той също не забравил момичето, но не знаел адреса й и така те се изгубили един друг. За съжаление сега той, уви, е болен и при това доста сериозно (от какво именно, учителката също за всеки случай не започнала да изяснява), затова изпратил в Князев любимия си племенник.
— Но защо такова бързане? — попита Валентина Андреевна. — Той би могъл да дойде сам по-късно, след като оздравее.
— Писмото ви така го развълнува — отвърнал Дмитрий, — че нямаше търпение да се свърже с вас.
Дмитрий явно малко преигравал и това би направило подозрителна дори по-романтично настроена личност от Валентина Андреевна. Какъвто и да е Скронц, трудно е да се предположи, че той би заставил своя любим племенник да захвърли всичко и веднага да отпътува за Князев.
— Вие да не сте тръгнали в същия ден, когато излъчиха предаването? — попитала тя Дмитрий.
— Да — отговорил племенникът на Скронц. — Той не бива да се вълнува, затова реших, че ще дойда при вас сам и ще взема снимката.
— Снимката ли? — вдигнала вежди Валентина Андреевна. — Вие ми казахте, че той иска да възобновим връзката си, тоест аз така ви разбрах. Значи сте дошли само за да вземете снимката?
— Не, разбира се — разсмял се Дмитрий, както се сторило на учителката, доста принудено. Той видимо не очаквал, че за да вземе снимката, ще трябва да отговаря на толкова много неудобни въпроси. — Но чичо би искал да се увери, че действително сте вие. Какви ли не съвпадения стават.