— Възможно е — мъгляво отвърнала учителката. Тя погледнала към стенния часовник и изиграла изненада: — Боже мой, осем и половина! Обикновено по това време вече съм в училище!
— Добре. — Изглеждало, че племенникът на Скронц почва да губи търпение, и на Валентина Андреевна й се сторило, че ако тя каже или направи нещо не както трябва, той ще употреби и сила. — Покажете ми фотографията и аз сам ще мога да ви кажа има ли го там моя чичо, или не.
Валентина Андреевна погледнала в очите, които още от началото не й харесвали, и смътно усетила опасност. Дори преди половин час Турецки да не я бил предупреждавал, че трябва да измами този човек, тя вероятно и сама би се сетила интуитивно. Кой знае защо й се сторило, че дори снимката наистина да била у нея и тя да я била дала на „Хемингуей“ (за щастие снимката вече била у Турецки и затова Валентина Андреевна не би могла да я даде и под страх от изтезания), то било съвсем очевидно, че не би останала жива след това. Едва ли с това би се заел самият брадат „интелигент“, но бандитското нападение й било в кърпа вързано.
— Да — отвърнала Валентина Андреевна с най-лекомисления си тон. — Правилно! Много вярна мисъл!
После тя се чудела как й е стигнала смелост и актьорски талант да говори убедително, нали цялата се била смръзнала вътрешно от страх.
— Тогава да отидем заедно в училището — казала тя. — Снимката е там, в учителската стая. Писах писмото тъкмо през голямото междучасие, гледах тази стара снимка и тя така си остана в бюрото. Имах да нося много тетрадки този ден, страхувах се да не я измачкам. Да вървим.
„Ако той е престъпник — хладнокръвно помислила Валентина Андреевна, — за нищо на света няма да дойде с мен. После ще го разпознаят десетки свидетели.“
— Сега имам работа — отвърнал племенникът на Скронц. — Но мога да намина при вас след занятията. Ще донесете ли снимката?
— Разбира се — уверила го Валентина Андреевна, — днес имам шест часа, така че ще свърша в три и някъде към три и половина ще си бъда вкъщи. Хайде за по-сигурно да се уговорим за четири.
— Добре — отговорил Дмитрий. — Но много ви моля, не забравяйте снимката, че чичо много ще се разстрои. Ако отново ви изгуби, просто няма да го преживее.
Валентина Андреевна така и не разбрала защо получаването на снимката е толкова здраво свързано с продължаването на приятелството, но и този път не взела да уточнява.
— И какво стана после? — попита Турецки.
— Ами после, както виждате, отмених всичките си часове, което правя само в изключителни случаи като например истински тежко заболяване, и дойдох при вас — завърши своя разказ учителката.
— Постъпили сте много правилно — ободри я Турецки.
— Този човек нали няма никакво отношение към Костя? — с надежда в гласа попита Валентина Андреевна.
— Той му е толкова племенник, колкото и аз — избяга от пряк отговор Турецки, — това е съвсем очевидно. И цялата тая история с тежко болния чичо, който спешно изстрелва племенника си да търси жената, с която се е познавал само три дни преди четиридесет години, изглежда твърде неправдоподобна. Направо сцена от розов роман, при това най-долнопробен. Без да говорим за настойчивото му желание да завладее снимката.
— А мен най-много ме усъмни, че той не поиска да дойде с мен в училището — поклати глава Валентина Андреевна. — Нали, ако наистина смяташе да погледне снимката и да се убеди, че там е именно чичо му, можеше да го направи съвсем просто, като дойде с мен в учителската стая. Но веднага му се появиха някакви много спешни работи.
— Вчера съвсем неочаквано за себе си дошъл в Князев, а днес тук веднага му се явяват неотложни дела — подсмихна се Турецки. — Въобще, скъпа Валентина Андреевна, ще ви се наложи да се скатаете.
— За какво говорите, Александър Борисович? — учуди се учителката.
— Налага се да пропуснете занятията си в училище — отвърна Турецки. — Седмица или повече, засега е трудно да се каже, а може и да е само за три дни. Трябва да заминете. Имате ли някъде роднини, при които можете да погостувате известно време? Най-добре някъде на село.
— Имам — решително отговори Лисицина. — В Мстера живее сестра ми, а в Удоли — братовчедка ми…
— Отлично — отговори Турецки. — Тогава заминавайте за Удоли. Веднага, без да се връщате вкъщи, разбирате ли?