— Че кой там си е спомнил за нашата Олга? — не можа да сдържи учудването си Ванда Михайловна.
— Спомнили са си. Дошло й е времето — отговори журналистът. — Така че ви моля да ми подготвите списък на всички интересни хора, които имате. Първо, най-старите жители, после краеведите, отлични производственици. И особено — той дори вдигна пръст нагоре — ме интересува вашият културен живот. Тук имате някакъв знаменит самодеен театър.
— Как, нима и в Москва са чули за него? — удиви се Ванда Михайловна, която, разбира се, като всички местни хора се гордееше със самодейния театър, който зае първо място на областния преглед, но все пак не беше очаквала, че слухът за местните таланти ще долети чак до самата столица.
— Чували са — отвърна младежът.
— Само че сега за съжаление го няма ръководителят — започна Ванда Михайловна. — Григорий Иванович замина… Аааа — разля се тя в усмивка. — Навярно той пропагандира там в столицата нашия театър. Григорий Иванович Грязнов, нали?
— Не — поклати глава младият журналист. — Не съм чувал за такъв. Моята задача идва от високите правителствени кръгове. Там се интересуват от историята и въобще… — Той замълча, без да знае с какво още да мотивира важността на получената задача.
Когато московският журналист получи всички необходими сведения и излезе, Ванда Михайловна още дълго клати учудено глава.
Но това беше само началото.
След седмица дойде сензационното съобщение, което потресе до дъното на душата всички олгинци. В държавния бюджет на отделен ред бяха записани няколко милиарда рубли за развитието на Олгински район в Приморския край.
Имаше на какво да се чудят.
След седмица излезе първият брой от районния вестник на Олгински район, който помпозно беше наречен „Кореняк далекоизточник“. Тъй като в района живееха само единадесет хиляди души, тук отдавна нямаше собствен вестник. И ето сега, когато в много други райони закриват вестниците, тук, напротив, основават. Печатаха го наистина в Кавалерово, защото в самата Олга нямаше никакви печатни мощности.
Вестникът беше на пълна бюджетна издръжка.
Първият брой бе посветен на перспективите за развитието на градчето. Предполагаше се да се построи ново пристанище, за да може Олга да приема не само средноголеми пътнически кораби, но и големите океански лайнери. Редом трябваше да се издигне голямо товарно пристанище, което с годините да се превърне в едно от най-големите (ако не и най-голямото — четеше се между редовете) в южния Далечен изток.
Едновременно с това предстоеше Олга да се превърне в място за културен отдих на Японско море.
„Едва ли ще минат и няколко години, и няма да можете да познаете нашата Олга — възторжено пишеше «Кореняк далекоизточник». — По бреговете на морето ще се издигнат високите корпуси на суперсъвременни санаториуми, пансионати, хотели. Ще бъдат построени стадиони, заведения за обществено хранене, развлекателни заведения. Гости не само от страната, но и от чужбина с удоволствие ще идват в новия международен център за екотуризъм Олга.“
Как екотуризмът ще се съчетае с най-голямото товарно пристанище, не ставаше много ясно, но това видимо не смущаваше „Кореняк далекоизточник“.
Колкото и да е странно, самите олгинци кой знае защо не изпаднаха във възторг от тези проекти.
— Ще надойдат всякакви — говореха едни. — Няма да може да се диша от колите им.
— Че като наоткрият разни казина, всякакви барове, проститутки ще налетят, какъв срам ще бъде. Направо ще трябва да си заключваме щерките вкъщи, да не гледат такива неща — пригласяха им други.
Обаче ги обземаше и гордост за тяхната Олга, която все пак беше оценена по достойнство.
От друга страна, не им се вярваше много във всичките тези проекти. Колко пъти бяха правени такива гигантски планове, като например обръщането на сибирските реки към ледовития океан. Всички си останаха на хартия (и слава богу!).
Но когато пристигнаха работници и асфалтираха улицата към клуба, цялото селище се събра да гледа.
„Кореняк далекоизточник“ веднага откликна на това събитие:
„Известно е — писа той, — че нашият район е истински културен център на Приморието. Нашите клубни служители, учители, дейци на самодейния театър създават непреходни културни ценности. И въпреки това до вчера и пролет, и есен се налагаше след всеки дъжд хората да се промъкват към клуба през кал и локви. Дълго търпяхме това безобразие. Но сега с радост констатираме (така и бе напечатано) — край на калта! Сега няма да се наложи гостите на Олга да питат: «Къде е пътят към храма на културата?» От началото на новия театрален сезон и гостите, и олгинци ще идват тук по гладко асфалтирания път. Важно е и друго — сега е облекчен подходът на автобусите и нашите артисти ще могат да се качват в тях от самите врати на клуба, когато заминават на многобройните си гастроли из района. Надяваме се, че не са далеч и гастролите в чужбина.“