Поради отсъствието на Григорий Иванович началото на театралния сезон се отлагаше и движението по пътя към храма на културата не беше много претоварено. Но в селището имаше още един храм на културата, гордо наречен „Център за отдих на ловеца и рибаря, Приморски тигър“. Преди той беше склад на потребителната кооперация, но в хода на перестройката постепенно запустя и преди три години го нае някой си Сергей Пак.
В Олга не обичаха корейците, особено след като в областния вестник в края на осемдесетте се обсъждаше проблемът за „връщането им в историческото местоживеене“. Времето си минаваше, а на „историческото местоживеене“ се появи само Сергей Пак. Той оборудва видеосалон в бившия склад, а скоро повика от Ташкент приятеля си Саид и денем във видеосалона започнаха да поднасят вкусни шишчета и узбекски пилаф.
Постепенно „видеокиното“ престана да бъде чудо и приходите от салона намаляха. Тогава Серьога организира видеотека (за началството — безплатно), а когато успя да получи разрешение за сервиране на алкохол, закусвалнята окончателно се превърна в център за отдих. Патриархалните олгински нрави бяха несъвместими с рекета, особено след като личният състав „по служба“ опитваше на аванта шишчетата.
Сергей ходеше за нови касети във Владивосток, обикновено отсъстваше по три-четири дни, но миналата година изчезна почти цялото лято. Върна се от Владик с парахода и с товарен контейнер. Скоро обновеният и ремонтиран „Тигър“ се обогати с „Еднорък бандит“ и други игрални автомати.
— Бива си те, Серьога! — възхищаваше се местният милиционер чичо Федя. — Наш човек, руснак, за цял живот не може да спести толкова пари от шишчета.
— Ходих с морското началство като преводач в Корея. Продавахме старо желязо.
— Доживяхме! Скоро няма да има на какво да плават — мърмореше чичо Федя, докато нагъваше шишчета. — Докъде я докараха, вече нямат и собствени преводачи във флота.
— Преводът не е проста работа. Техните преводачи могат да превеждат само за зюдвест, а тук става дума за бизнес.
— Поне платиха ли ти прилично?
— Умният човек, чичо Федя, не моли за малко. Трябва да можеш! Като превеждам от руски на корейски — плащат продавачите, от корейски на руски — купувачите — подсмихваше се Серьога.
Вървяха упорити слухове, че в трюмовете на корабите, продадено като старо желязо, за Корея е отплавало същото онова оръжие, което после се взриви в складовете на Тихоокеанския флот. Само че що за глупост — нали не може и да отплава, и да се взриви!
Точно на пресметливия Сергей повериха да ръководи асфалтирането на пътя към храма на културата. Естествено „режимът на икономии“ му позволи да асфалтира и площадката пред „Тигъра“, и петдесетината метра, които го деляха от шосето.
Патрулната милиционерска газка спря точно пред центъра за отдих.
— Дяволска мъгла, нищо не се вижда! Ако не беше закачил табела на шосето, направо щях да мина покрай твоя „Тигър“ — мърмореше чичо Федя, докато неутрализираше въздействието на дъжда и мъглата с чаша женшенова водка. — Видя ли какво пишат женорята в „Кореняк“? — Той разгъна вестника. — „Жените и майките няма да допуснат проникването на разврата в Олгински район!“ Мойта също яхна метлата: ний, вика, ще направим жива верига пред клуба срещу вашите проститутки.
Саид донесе димящ ароматен пилаф. Чичо Федя обърна още една чашка и продължи:
— А аз й викам: „Ама си патка! Какви ти отбира акълът от казино! Вместо да киснеш при съседките, да беше отишла да правиш жива верига на градината или да миеш казаните при Саид, може пък да се научиш да правиш пилаф.“ Че бях и поръчал да сготви пилаф за рождения ми ден — тя свари някаква лепкава каша, после всичката я дадохме на прасето.
— Ай, яй, яй, началник, защо не ми каза, че имаш рожден ден? Друг път не бива — кажи, всичко ще направя — сякаш някак обидено проговори Саид. Застаналият до него Сергей само кимаше и гостоприемно се усмихваше.