— Дойде един познат от Ленинград, показвам му забележителностите. Вече ми е трудно да ходя много пеша, а автобусът сам знаеш колко е редовен. — Учителката така бързо влизаше в ролята на конспиратор, че Саша искрено се учудваше.
Около водната кула неочаквано попаднаха на някакъв „чичо Степан“ на мотоциклет с кош, който след час се канеше да се връща тъкмо в същото Удоли. Щеше да бъде хладничко, разбира се. Но затова пък минимум свидетели. Валентина Андреевна убеди Турецки, че „хич не настива“, и той със спокойна съвест реши да я прати с чичо Степан.
Докато чакаше да тръгнат, Турецки се поинтересува дали не може да се приближи незабелязано до дома на Лисицина, но не откъм улицата.
— Всякак може: оградите са направени като за честни хора. Може от Волшник, имаме една такава рекичка, ще преминете през оврага, а там започва Верьовкината уличка, точно зад моята къщичка излиза. Оградата е висока, но има дупки: хлапетата цяло лято минаваха оттам за ябълки, спасение няма от тях. Но през оврага май ще се заблудите. По-добре ще бъде да минете отзад, където садя картофи, оградата там е само за фасон. Там нататък живее чичо Филат, стар е вече, деветдесетгодишен. Неговата къща се води на улица „Червеноармейска“. От „Съветска“ не завивайте към нас, а ще минете покрай банята, там е улица „Муромска“ и веднага завивате наляво към „Червеноармейска“. Като почнете да се качвате нагоре, ще видите. Вдясно се точат къщи, а отляво започва оврагът. Преди да стигнете до оврага, е къщата на чичо Филат. Тя е малко нависоко. Развалина вече. Ако си е вкъщи, поздравете го и кажете, че идвате при мен. Вървете смело, той няма кучета… Ох, каква съм глупачка, съвсем изумях! Ами Палма остана сама! — стресна се Валентина Андреевна. — Е, нищо, ще наминете при чичо Филат, кажете му, че са ме извикали във Владимир в областния отдел „Образование“, нека да нахрани Палма.
Турецки се върна в хотела, предаде ключа на дежурната на рецепцията долу, после пак излезе в града, обаче тръгна не по улица „Фатиянов“, а по успоредната й „Муромска“. Като намери нужния му номер, той спокойно мина през парцела и се увери, че оградата отзад наистина е символична. Изведнъж Турецки чу някакво хрипливо скимтене. Рижото тяло на Палма не се забелязваше много сред пожълтялата трева покрай къщата. Кучето пълзеше, по-точно опитваше се да пълзи към него. Подире му оставаше кървава следа.
„Хемингуей вече е тук“ — разбра той и извади пистолета от вътрешния си джоб.
Турецки се промъкна внимателно към къщата, но голите клони на ябълката и вишната бяха ненадеждно укритие. Палма изскимтя за последен път и тялото й замря неподвижно. Като се промъква известно време през градината, Турецки излезе право пред къщата, където беше идвал сутринта.
Той се ослуша. Отначало беше тихо, както и трябва да бъде в празна къща, но после чу някакъв шум. Турецки се прокрадна към прозореца, същия, зад който стоеше бюрото на учителката. Той се притисна към стената и внимателно надзърна в стаята.
И веднага се дръпна.
Брадатият интелигент се ровеше из чекмеджетата на бюрото. За щастие той беше така погълнат от заниманието си, че не видя появилото се за миг на прозореца лице. А Турецки повече не повтори опита си — вече беше видял достатъчно.
Алексей Снегирьов вървеше по „Фрунзенска набережна“ и си спомняше как започна всичко.
В онази вечер при Борух Лейбович го очакваше сюрприз.
— Постъпи коленопреклонна молба от московчани — каза гостоприемният домакин, когато килърът включи компютъра си и се убеди, че цюрихската банка действително е заприходила поредния му хонорар. — Само че, разберете ме правилно, Алексей Алексеевич. Аз само ви предавам и изобщо не настоявам. Не съм си враг. Вие разбирате.
— „Александър Борисович Турецки“ — замислено прочете килърът. — Никога не съм обичал Москва. Това май е следовател?
— Точно така. От прокуратурата. По делата от особена важност. Аз, както разбирате, не съм напълно в курса на нещата, но доколкото ми е известно, сега той се занимава с така наречения отстрел на банкери.
— Ами нека се занимава — прозя се килърът. — Бог да му е на помощ.
Разходката из града частично беше прогонила стреса и той искаше да спи.
— Московските колеги се обиждат — внимателно каза Борух Лейбович. — Вие, разбира се, всичко ще препроверите и е възможно да се убедите, че информацията е лъжлива, но на мен ми казаха много, много конкретни хора, че уж гореупоменатият господин, как да кажа, е започнал да се черпи не с когото трябва. Впрочем кой съм аз? Само беден стар човек, когото може да излъже дори дете…