Глава осма
Снимката
Изминаха няколко дни мъчително и позорно заточение. Президентът вече не се учудваше, че светът досега изобщо си няма понятие за престъплението срещу държавния глава на Руската федерация. Дяволската хитрост на враговете му го лиши дори от надеждата, че Западът ще се застъпи за него — ако ще и в косвена форма, като замразяване на кредитите.
Сега радиоприемникът и телевизорът в неговата стая, която той в себе си наричаше килия, неизменно се включваха всеки път, когато по тях предаваха нещо така или иначе свързано с името на президента.
Радиото не го угнетяваше толкова. С ръка на сърцето президентът бе принуден да си признае, че и неговите собствени речи обикновено не звучаха по-добре — някак отривисто, без обертонове и емоции. Двойникът го копираше доста точно.
Къде по-лоши бяха телевизионните предавания. Когато виждаше на екрана своето копие, но тъпо, самодоволно и от време на време някак замразено, президентът стискаше юмруци в безсилна ярост. Ставаше му безумно срамно, че руските граждани и целият останал свят го виждат ТАКЪВ. И макар да разбираше с разума си, че срамно трябва да бъде не на него, той неведнъж забелязваше, че се изчервява, когато лъжепрезидентът гледаше срещу камерата с някакво възторжено-идиотско изражение.
Но не стига това, ами той провеждаше и политика! И макар истинският държавен глава прекрасно да разбираше, че двойникът му е само марионетка в чужди ръце, послушна кукла, изпълняваща каквото й кажат, той все пак не можеше да не се ядосва на този недалновиден човек.
Обаче мислите му заемаше все пак не запасният майор от Приморския край. Много по-често президентът мислеше за тези, които го предадоха. За нещастие, а може би за щастие, по природа той беше простосърдечен човек, привикнал да се доверява на хората и на това, което говорят. И трябва да се каже, някога действително му се струваше, че го заобикалят честни, порядъчни хора, много от които той и досега смяташе за свои приятели. Така беше още по времето на свердловските общежития и комунални квартири. Но колкото по-високо се издигаше по обществената стълбица, толкова повече се появяваха около него хора, които му се усмихваха, ласкаеха го, а после се оказваше, че държат камък в пазвата си.
Президентът си спомни какъв удар се оказа за него, когато изпадна в немилост при бившия генерален и изведнъж усети около себе си вакуум. Телефонът на бюрото замълча, тези, които до вчера звъняха от сутрин до вечер, видимо забравиха неговия номер.
Затова пък се обадиха старите приятели от общежитието — тези, които и не мислеха да се появяват, докато той беше голям началник. Именно те го подкрепиха в трудния час.
А още и семейството. Жена му, дъщерите, старата майка.
Това беше първото потресение, най-силното. След него дойдоха други и макар че президентът така и не можа да привикне към предателството, вече не се поразяваше толкова. Дори когато хората, които заедно с него мъжествено защитаваха сградата на руското правителство, изведнъж се оказваха не просто предатели, а дребни лъжци, които говорят в очите ти едно, а зад гърба ти съвсем друго, дори когато предишните скромни професори по история и политикономия, след като се изявяваха година-две като „рупори на демокрацията“ в „Огоньок“ или „Московские новости“, при изпитание се оказваха обикновени демагози.
Едни бързо излизаха от политиката, след като успееха да отмъкнат за своя институт едно-две помпозни здания в центъра на Москва, а за себе си лично — някаква партийна виличка с мецанин (между другото и децата им изведнъж се сдобиваха с някакви имоти: кой в Ница, кой в Санта Барбара, че и в Бевърли Хилс). Впрочем те манкираха академична дейност, но цялата им наука се свеждаше до четене на лекции зад океана. Лекциите им (както докладваха тези, които трябва) бяха скучни и еднообразни и нито един университет не издържаше повече от три-четири. Спасяваше ги изобилието от университети и гастролите на някои продължаваха повече от година.
Други ограничаваха своя принос към науката в основаването на някоя нова академия, назначаваха се там за действителни членове и не слизаха от трибуната, изцяло потънали в политически дрязги. Президентът не обичаше да ходи нито в стария Върховен съвет, нито в сегашната Дума. А когато присъстваше на заседанията, през цялото време се опасяваше да не стане свидетел на побой и псувни. Съратниците от деветдесет и първа не се проявяваха с нищо по-добре от наглия „юрист по баща“.