Президентът се умори от разочарования. Той постепенно се примири, че такава е човешката природа. „Нашата главна задача е възпитанието на новия човек“ — спомни си той една от страните на триединната задача за построяването на комунизма. Колко просто и логично се струваше това на слушателя от Висшата партийна школа. И не предизвикваше никакви съмнения. Едва сега, след като бе преминал през цялата горчива школа на ръководните длъжности, включително и най-висшата, президентът осъзна цялата утопичност на този постулат.
Човекът е егоистичен, честолюбив и нечестен.
— Не! — каза президентът и тутакси се хвана, че говори на глас.
„Не — помисли той, — има егоистични, честолюбиви хора, готови да вървят по трупове и да предадат всеки, стига да им е изгодно. Но има и други.“ И в това той също не можеше да се съмнява. Защото винаги се намираха хора, които вървяха след него, независимо от всичко.
Но как да различи едните от другите?
„Какво да мъдрувам — тягостно мислеше той, докато се мъчеше в своята килия, — не умея да усещам хората. Трябва да си го призная. Това поне е ясно.“
В такава ситуация би било много лесно да се озлобиш срещу целия свят, да виждаш предателство и врагове във всекиго — и в далечния, и особено в близкия. А като следствие на тази тотална подозрителност да разгърнеш цяла мрежа за подслушване и следене, при това едните шпиони непрекъснато трябваше да следят другите. Сталин така и свърши. От нарастваща параноя, от мания за преследване. Нима в Русия е неизбежна тази съдба на вождовете, както в източните сатрапии?
Не му се искаше да го вярва.
Защото това би значило, че руският народ е обречен на вечно робство, че тук по предопределение не може да се построи никаква демократична държава.
Но нали има и други. Такива, какъвто беше Андрей Дмитриевич Сахаров. Има го Солженицин, който е откъснат от реалността романтик, но честен човек. Има го накрая Гайдар… Президентът си спомни лицето на своя млад премиер-министър, когато му съобщи, че трябва да подаде оставка. „Само да се измъкна оттук… — реши той. — Само че лесно е да се каже — да се измъкна.“
Та нали, изглежда, никой и не подозира, че начело на държавата стои самозванец, подкрепян от шепа заговорници.
„Ами Фаина? — помисли президентът. — Жена ми не можеш излъга. Ами дъщерите? А внукът? Най-вероятно някак си са ги неутрализирали. Може да са ги пратили на почивка и изобщо какво ли не.“
Мислите за близките му, за съдбата им бяха особено тежки.
„А може би да се примиря и да подпиша всичко, каквото искат? — мислеше мрачно президентът от време на време. — Да изляза оттук и тогава…“
Но идваше и друга мисъл: „Ако подпиша, няма да изляза оттук никога.“
Да подпише такова назначение — беше все едно да подпише смъртната си присъда.
Действително, при положение че нужният им човек стане вицепрезидент, именно той без всякакви избори става автоматично държавен глава на Руската федерация, ако със сегашния президент се случи нещо. А съмнения, че може да бъде организирана всякаква случайност, нямаше. Щом успяха да пленят самия президент.
Президентът не знаеше и, разбира се, не можеше да знае едно много важно обстоятелство — подмяната му с двойника изобщо не влизаше в коварния план. Хората, които се опитаха да отклонят от него смъртната заплаха, сами неволно помогнаха на заговорниците.
Президентът не знаеше и че не американският президент и не световната общност, а хора, за много от които никога не бе чувал, правят всичко, за да му помогнат.
На следващия ден Князев беше потресен от злодейското убийство, станало предната вечер. На три километра от града бе намерен прострелян в гърдите Павел Афонин, работник от князевския месокомбинат. Той лежеше в храстите покрай шосето и трупът му бе открит рано сутринта от съпрузите Тихомирови, които спрели покрай същите храсти по молба на съпругата. Жената направила буквално няколко крачки и се натъкнала на лежащия по очи труп. Тихомирови повикали милиция, трупът бил идентифициран бързо и не по-малко бързо установили, че Афонин се връщал късно вечерта към къщи от Мстера със собствената си кола „Москвич“ с номер И56-29ВЛ. Вкъщи обаче не пристигнал, колата също я нямаше на местопрестъплението, от което милицията заключи, че е бил убит, за да му задигнат москвича.
Стана и едно доста по-дребно произшествие, което не развълнува града, но всъщност имаше пряко отношение към убийството на Афонин.