— И да ви посъветвам, Саша — каза Мойсеев. — Вземете снимката и вървете с нея в милицията. Не, не при Романова. Намерете стария квартален, оперативен служител или някой от паспортния отдел, в краен случай, които са работили преди четиридесет години там, където са живели тези момчета.
— Но все пак са минали четиридесет години, Семьон Семьонович!
— И какво от това? Да не искате да кажете, че тези, които са работили преди четиридесет години, вече са в гроба? Тогава и на мен ми е време, нали аз преди четиридесет години работех в Коминтерновската районна прокуратура на Москва. И не за първа година. Бях вече над тридесетгодишен. На колко мислите, че съм сега? Разбира се — продължи той, — тези хора са се пенсионирали, може да са заминали някъде, но си струва да се опита, много даже си струва. Ако тези момчета, а особено ето тези не са и момчета — Мойсеев посочи с пръст към другите двама младежи, стоящи редом до Скронц, Пъпа и момичетата, — някак са били регистрирани при тях, то те, разбира се, ги помнят. Може да излезе и нещо много, много интересно. Припомнете си тогава думите на стареца Мойсеев.
— Благодаря, Семьон Семьонович, подхвърлихте ми гениална мисъл.
„Тимирязевската академия — размисляше Турецки, докато прелистваше ведомствения справочник. — Това май е 74-и участък. Ето: Ивановска 30.“
Началникът на 74-и участък прие веднага Турецки. След като изслуша молбата му, се замисли, а после каза:
— Аз съм нов човек тук по вашите мерки, преди седем години ме прехвърлиха от 21-ви. Имаме една служителка, тя работи от младини тук, с всички се познава, и въобще — както казваха при „застоя“ — работническа династия, а паметта й е — не ти трябва нито компютър, нито картотека.
И той набра номера на вътрешния телефон:
— Зинаида Дмитриевна, елате за минутка.
Той още не беше свършил да говори, когато вратата се отвори и влезе възрастна секретарка.
— Колегата от прокуратурата се интересува от една история с четиридесетгодишна давност. Струва ми се, че вие най-бързо ще съобразите кой би могъл да му помогне? — помоли началникът.
Когато изслуша Турецки, тя се замисли за момент.
— Страхувам се, че малко сте сбъркали адреса. Формално цялото езеро е на наша територия, но онзи бряг попадна при нас малко случайно.
— Да, знаете ли! — прекъсна я началникът. — Направо кошмар някакъв! Кога основаха този Железопътен район?
— В седемдесет и седма.
— Значи нашият участък едва ли не двадесет години се мъчи. Четната страна от началото на „Голяма академическа“ оставиха в Тимирязевски район, а до нея се стига през Железопътния район. Може и направо, но или през Тимирязевския парк, или с плуване през езерото. При нас един умник нарече това парче Калининград: нали знаете, че за да попаднеш сега в Калининградска област, трябва да получиш едва ли не литовска виза. Жилищни блокове в този „Калининград“ почти няма, но стадион „Наука“ е наш и плажът също. Направо главоблъсканица! Моята кариера започна с това, че опразниха джобовете на един академик на плажа, той забелязал тия боклуци, настигнал ги, набили го, а те минали пътя и вече са в Железопътния район. Човекът беше досетлив, успял да ми позвъни след петнадесет минути от гребната база, описа цялата компания. Аз звъня в шестнайсети, оттам някакъв идиот вика: „При нас не са постъпвали сигнали, свържете се с районното управление“…
Турецки реагира мълчаливо, макар че, разбира се, не можеше да не посъчувства.
— Е, извинете, че се намесих… Наболяло ми е! Цял живот от Копен в Хаген през Крижопол…
— Значи така — продължи Зинаида Дмитриевна. — Паркът на Тимирязевската академия и преди беше на наша територия, но на нашата страна са студенти, а вас ви интересуват хулиганите — от Виселки, от Лихобор, може и от Коптев. Нашето семейство живее в Лихобор от петдесет и осма. Аз, естествено, съм била дете, но покойният ми баща — той работеше като оперативник в нашия участък — би могъл да ви помогне. Но май че е по-добре да идете в шестнайсети… Сельодкин да можехте да откриете… Ако е жив.
— Сельодкин?
— Моят баща му викаше така. Те дружаха и се наричаха на бащино име. Баща ми — Петрович, а другия — Поликарпич. А „поли“ значи „много“, та баща ми го майтапеше: и в очи, и зад гърба му. Как само не го наричаше, ту Многорибин, ту Полураков, а най-често — Сельодкин: защото той винаги вземаше за мезе пушена сельодка… Пьотър Поликарпович Бобрецов. Служеше в шестнайсети като оперативник. Дали е жив?… Борис Иванович, обадете се в шестнайсети.