Началникът вече набираше номера.
— Виктор? Позна. Как е при вас? Не, точно патрулът тоя път няма отношение, в „Калининград“ е спокойно. Ти завари ли някакъв Пьотър Поликарпич? Ами?… Виж ти… Е, добре, сега не ми е до вицове. При мен е Турецки от Градската прокуратура: сега ще дойде при теб за препоръки. Добре, бъди здрав! — След като остави слушалката, той се обърна към Турецки: — Александър Борисович, съдейки по всичко, точно това е човекът, който ви трябва. Но трябва да докладвам, човекът явно е труден… Късмет! Желая ви успех! — И му протегна ръка. После набра един вътрешен номер: — Прохорчук, хвърлете колегата от градската прокуратура до шестнайсети. На бента поспрете, покажете му местността…
Глава девета
Мастера
Князев, разбира се, не е село, но не бе кой знае колко трудна задача да се изясни има ли роднини възрастната учителка по руски език, учила едва ли не половината град, и къде именно живеят те. Дори ако разпитва не местен човек, а никому неизвестен градски брадатко, изглеждащ ту като далечен роднина, ту като представител на Института за усъвършенстване на учителите, който иска да награди Валентина Андреевна като опитен педагог.
Впоследствие много съседи, живеещи на улица „Алексей Фатиянов“, в един глас потвърдиха, че тук е ходел един такъв и търсел Лисицина. Посъветваха го да иде в училището и „Хемингуей“ се появи даже там, видимо вече плюл на всякаква конспирация.
В училище след занятията, освен леличката (едновременно пазачка и чистачка) беше останала само директорката, неомъжена жена на средна възраст, която често се заседаваше тук до късно — нямаше закъде да бърза.
Брадатият вежливо се осведоми дали тя не може да му каже как да намери Валентина Андреевна.
— Лисицина? — вдигна вежди директорката. — Навярно си е вкъщи. Днес си взе болничен. Замина си още първия час.
— Болничен? — като ехо се отзова „Хемингуей“.
— Да, представете си. Значи има нещо сериозно. Ние познаваме Валентина Андреевна като много отговорен човек, тя просто така няма да си вземе болнични. Не е като младите учителки — въздъхна директорката. — Педагог от старата школа.
— И какво й има? — На брадатия дори не му се наложи да разиграва безпокойство. Тази болест на учителката хич не му харесваше.
— Не знам, но аз разговарях с нея сутринта. Направо не приличаше на себе си. — Директорката стана и се обърна към дневниците, старателно подредени на етажерката. — Сега ще погледна разписанието й за седмицата…
Тя говореше още нещо, но когато се обърна към посетителя, него вече го нямаше.
Младши сержант Прохорчук явно беше доволен от новата западна кола и я караше с известен шик. Слухът, че знаменитият следовател Турецки е при шефа, вече от половин час възбуждаше дежурната стая. Затова молбата „да му покаже нашите места“ Прохорчук възприе творчески и започна „екскурзията“ дълго преди Бента:
— Музеят на коневъдството. Пред входа стояха две бронзови кончета. В натурална големина. Гепиха ги. Цветни метали — сами разбирате, дефицит.
— Намериха ли ги?
— Къде ти! Затова пък тук се реваншираха: успяха да спасят паметника на Турски. Виждате ли — той наби спирачките, — ето там, зад дърветата. При нас е пълно със статуи — не можеш ги проследи всичките. Тук сега основаха университет на името на Белогорячкин.
— На кого? — изумено попита Турецки.
— Имало такъв учен: Белогорячкин, май цветя развъждал. Тук са живели много учени, всеки има паметник. Тимирязев. Вилямс. Докучаев. Накратко — един аспирант на този университет от Естония искал да, еее… гепи Турски. И да го върне в историческата родина. Спасиха го. Национално богатство е все пак: цветен метал. А ето тук, в манежа, е живял Наполеон, тоест не той самият, а някакъв негов маршал. Ето го и Бента, тук е живял Достоевски. Какво да ви покажа още?
„Кошмар някакъв“ — помисли Турецки и неприязнено огледа патриота екскурзовод.
— Не, няма нужда от повече, да вървим в шестнайсети участък.
Впрочем голямото езеро отляво под есенния дъжд изглеждаше мрачновато, точно в духа на Достоевски.
На Турецки му провървя. За по-малко от десет минути той успя да изясни, че бившият оперативен служител на шестнайсети участък Бобрецов е жив и здрав, живее буквално на съседната улица.