В този момент от заемащата половината стая руска печка се чу някакъв шум.
— Аха! — победоносно възкликна главният, хвърли се към печката и дръпна завеската.
Право пред лицето му се оказа големият, страшно съскащ котарак Тришка: извил гръбнак. Козината му стърчеше, опашката бясно биеше от едната на другата страна, очите му горяха.
Бандитът се стресна и малко объркан отстъпи половин крачка назад. Котаракът, напротив, вдигна лапата си с разперени нокти, съскането му премина в истински рев, след което смело се хвърли срещу нахалника. Той не успя дори да разбере какво става, когато рязката болка го принуди да стисне с две ръце лицето си. Котаракът, без да губи собственото си достойнство, бавно заситни към вратата и изчезна. Бандитът дръпна ръцете си: от лявата му скула до брадичката минаваха три кървящи ивици, три други по-плитки се точеха от дясното ухо надолу по шията.
— Да вървим! — рязко изкомандва старшият, пак изпсува и си изкара злобата на все още лежащия насред стаята старец, като го ритна отново и избяга от стаята, трясвайки вратата. Другите двама мълчаливо го последваха.
— Толенка, ти какво… — прошепна Наталия Андреевна, когато трите чифта тежки обувки изтрополиха по стълбичките и се разнесе шумът на двигателя. — Нали те няма да открият Удоли, ще се върнат тук и ще ни убият.
— Нищо, бабо, нека се полутат малко, току-виж заседнали в блатото. А ние ще се скрием у съседите. Ставай! Ама нашият Трифон славно го подреди! — развесели се малко старецът.
Като се подкрепяха един друг, мъжът и жената, едва влачейки крака, минаха през градината към съседката. Там Анатолий Иванович остави плачещата си жена и тръгна да буди пощальонката, за да отвори пощата. Трябваше спешно да се обади в милицията.
Предвидливостта на Анатолий Иванович се оказа напразна — биячите, макар и да не намериха Удоли, и да кълняха стареца с люти псувни, не се върнаха — вече разсъмваше и всяка минута им беше скъпа.
Глава десета
Ченге в пенсия
— Александър Борисович Турецки — каза Саша още от вратата. — Ето ми служебната карта.
— Добре, добре, прибери си книжката — добродушно махна с ръка Пьотър Поликарпович. — Ама че обичате вие, младите, тия формалности.
Заради справедливостта би следвало да отбележим, че ако Турецки не беше показал служебната си карта, Бобрецов непременно би я поискал, добавяйки нещо от сорта на: „Защо вие, младите, не спазвате реда? Положено е да показвате документче.“
— Хубава градина имате — започна Турецки, помнейки, че „Сельодкин“ се гордее със своите селскостопански успехи.
— Е, не е кой знае какво — отвърна Бобрецов. — Но при мен всичко е по науката. Ненапразно, виждаш ли, почти целия си живот проработих покрай Тимирязевската академия, започнах да загрявам някои работи. Така значи. Тук имам градински ягоди. Някои ги наричат ягодки, а това е неправилно. Тия ягоди са по-тежки, искат труд, но пък ги бива и за хапване, и за сладко. Но сега няма смисъл да ги разглеждаме, а виж тука… Ела, ела!
Полюбувай се! — Бобрецов отвори парника. — Това е сорт „Ремонтан“. Дава плод от май до октомври. Та реших да зарадвам бабичката за 7 ноември и ги присадих в парника. Виж каква работа! Октомври мина, а те цъфтят!
— Да — с малко пресилено възхищение проточи Турецки и за всеки случай реши нищо повече да не хвали.
— Да идем нататък, ще те нагостя със сливи! Имам тук две дръвчета — не окапват и това си е. Държа ги до последно. Нощем, ако пада слана, разпалвам огънче от влажни дърва, така че да има повече дим.
Турецки си тегли една наум, но пак промълви възхитено:
— Дааа…
Впрочем сливите наистина бяха вкусни.
Турецки разбра, че е направил голяма тактическа грешка, като е зачекнал темата за градината, но нямаше къде да се дява.
Пьотър Поликарпович, вместо да го покани в къщата, го поведе из мократа, оголяла градина и като показваше някакви сиви наглед храстчета, говореше:
— Това е черна смородина, сорт „Зимна“, току-що я посадих, така че още е рано да я хваля. А виж, вишната взе да дава плод, „Шубинка“, не я обичам, за сладко горе-долу става, ама за ядене не я бива — киселичка е. А владимирката — ей там — направо е чудо, но при мен нещо не расте добре, ту измръзва, ту изсъхва.
По-нататък имаше някакви „дамски пръстчета“, арония и още нещо загадъчно английско „от графство Кент“. На Турецки не му оставаше нищо друго, освен да ходи из градината заедно със „Сельодкин“ и от време на време да кима с глава, мърморейки нещо нечленоразделно. От градинарство той не разбираше и нямаше желание да разбира, още повече сега, когато го интересуваше нещо съвсем друго.