— Е, видяхте ли как живее ченге в пенсия? — попита Пьотър Поликарпович, след като го мота из градината почти четиридесет минути.
— Да, доста добре сте се устроили тук — с готовност отговори Турецки, надявайки се, че екскурзията е свършила.
— Така е — ентусиазирано подхвана Бобрецов. — Когато казах на моите, че ще живея тук, извън града, такъв шум вдигнаха: „Ти да не си мръднал, това е Москва! С топли клозети!“ Е, сега съм тук и нито минута не съм съжалявал за топлите им тоалетни. Нито една минута!
— Да, хубаво е при вас — съгласи се Турецки.
— Още не сте видели всичко — засмя се Пьотър Поликарпович. — Да знаете само колко е хубава гората наоколо! На триста метра от къщичката и веднага гора!
Турецки истински се уплаши, че „Сельодкин“ ще го помъкне в гората. Той наистина вярваше, че е забележителна, но хич не му се искаше да я разглежда, особено без подходящи обувки.
— Само че обувките ми… — промърмори той.
— Това не е проблем! Имам много ботуши. Кой номер носиш? — поинтересува се „Сельодкин“.
Но Турецки твърдо реши да се противопостави на похода в гората. Той смяташе, че след като разгледа подробно градината, вече е изпълнил задълженията си на вежлив гост. Време беше да пристъпва към работата, заради която дойде.
— Бих се радвал, но времето ми е съвсем малко… Нали знаете, понякога в нашата работа всяка минута е скъпа. Следствие.
— Да, да — горещо потвърди Бобрецов, — кучешки живот, да ви кажа. Когато излизах в пенсия, мислех, че ще скучая и представете си — не скучая нито за миг. Дори да ми плащаха повече, не бих се върнал на работа, такава нервомелачка е, макар че вие, разбира се, знаете. Особено сега. Като четеш вестниците, направо ти става страшно. Уж и аз самият съм милиционер, кука, както казваха преди, но направо се ужасявам. В наше време, струва ми се, беше по-просто.
С тези думи Пьотър Поликарпович се обърна към къщата. Ободреният Турецки тръгна след него.
Дните в плен се точеха толкова бавно, че сякаш всеки се състоеше не от двадесет и четири, а поне от сто часа. Така става обикновено в затвора.
Върху президента не оказваха никакъв особен натиск. През последните три дни той не виждаше никого, освен пазача, който му носеше храна и прибираше празните чинии.
И в същото време натискът течеше непрекъснато — достатъчно беше да включи радиоприемника или телевизора, когато там се появява лъжепрезидентът.
Този човек, за разлика от истинския държавен глава явно нямаше нищо напротив да се показва пред публика.
„Артист“ — мислеше президентът, докато гледаше глупашкото му, надуто от важност лице.
Самият той изобщо не беше артист дори в най-малка степен. Нещо повече: славата, известността — тези атрибути на властта, които привличат много хора — го оставяха съвсем равнодушен. Направо му досаждаха.
Той изобщо не понасяше изостреното внимание на околните, но къде ще се денеш от него, щом си държавен глава. Вярно, че премиер-министърът на Исландия ходи на работа с обществения транспорт, но там и населението е двеста хиляди — по-малко отколкото във Владимир.
В нашето общество хората, облечени във власт, а същото се отнася и до видните артисти, певци и прочие широко известни хора, фактически са отделени от останалите. И ако попаднат пред очите на хората, те ги разглеждат „като слон в зоопарка“, по израза на самия президент.
Ето това чувство, че си престанал да принадлежиш на себе си, го потискаше най-много, откакто зае високия си пост. И нямаше никакъв изход. Той неведнъж правеше опити да бъде като другите, да се държи като обикновен човек — нищо не излизаше. Опита да ходи в закрит клуб по тенис, а после забеляза, че служителите водят там едва ли не всичките си роднини — да позяпат истински президент. Сякаш е някакво чудовище. Наложи се да се махне от този клуб…
А как страда Фаина! Наложи й се да напусне работа, защото постоянно ходеха при нея с молби, предложения, идеи — стараеха се да му повлияят чрез жена му. Вижда се, тези хора се ръководеха от поговорката „Където шията, там и главата.“ С подобни молители също се налагаше да постъпва доста рязко.