Всичко това си спомняше сега, по време на принудителното безделие в заключената стая.
Но най-често от всичко президентът мислеше как можа да се случи това, което стана. Отново и отново анализираше фактите от последните три години, а особено последните месеци. Той наистина започна постепенно да губи чувство за реалност, чувството на единство със своя народ и страна. И от това започнаха тези мъчителни депресивни състояния, тези изнурителни безсъници.
Всички, които го заобикаляха, изглеждаха някак неистински, сякаш изрязани от картон фигурки, а не хора. Те се стараеха да направят живота на президента безпроблемен и удобен. И действително животът ставаше удобен, после още по-удобен и постепенно на президента започваше да му се струва, че го обвива вата. Че ако сега започне да вика, няма никой да го чуе.
Оставаше семейството. Единствените живи хора. Но и с тях започваше да се вижда все по-рядко и по-рядко.
Кога ли ще ги види пак?
Ще ги види ли?
„Трябва да се взема в ръце — каза си президентът. — Трябва да събера в юмрук цялата си воля и да не се разкисвам. Нали точно на това разчитат враговете ми.“
Руският президент наистина беше силен човек, целият свят знаеше фантастичното му умение да постига нужните решения, да печели, когато делото изглежда окончателно загубено, да открива най-неочакваните ходове.
Но всичко това ставаше, когато играта се водеше открито. Какво може да направи сега, когато са му вързани ръцете?
— И къде е тази ваша снимка? — попита Бобрецов, когато Турецки му разказа за своите приключения в Князев, пропускайки, разбира се, че лично той изпитва големи подозрения срещу тези Скронц и Пъпа.
Саша сложи снимката на масата — не оригинала, а лазерната разпечатка на Мойсеев.
— Да… Техниката ви сега направо е за завиждане! — каза старецът и започна внимателно да я разглежда. Очите му веднага пламнаха. — Аха, ами разбира се! Дааа, интересна снимчица!
Той излезе иззад масата и отиде в спалнята за очилата си. След като ги намести на носа си, старецът пак взе снимката.
— Интересно — отново проточи той. Турецки разбра, че ненапразно е разглеждал чудесата на агротехниката и трудолюбието.
— Най-много ме интересуват ето тези момчета — каза Турецки и посочи усмихващите се Скронц и Пъпа.
— Така ли? — вдигна очи към него старото ченге. — Жалко.
— Тоест? — не го разбра Турецки.
— Точно тези не познавам — обясни Бобрецов, — а виж, останалите ги знам като петте си пръста. И това момиче, царство й небесно. — Той показа кръглоликата Вера, приятелката на Валентина Андреевна.
— Да, нали са я убили… — спомни си Турецки.
— Точно този я уби. — Пьотър Поликарпович показа с пръст Пръдлето. — Висша класа джебчия беше! Но опитай се да хванеш джебчия на местопрестъплението! Изкупуваше и по малко крадени неща. Имахме улики срещу него, но все недостатъчно. А той предаваше от време на време по някого от своите, така че ние го държахме под око, но не го закачахме до време. И изведнъж тоя дивашки случай — изнасилил момичето, че и го убил. И досега не мога да разбера какво му беше станало.
Макар това да не засягаше пряко нито Скронц, нито Пъпа, Турецки се заинтересува от този случай с четиридесетгодишна давност. А и едно обстоятелство изглеждаше много странно — какво би могло да обединява културния професорски син Костя с джебчия, насилник и убиец.
— И този познавах — посочи Пьотър Поликарпович към Льоха. — Това коя година е, почакайте? Петдесет и седма? Лятото на знаменития фестивал. Да, имахме си работа тогава, да не дава господ. Всички трябваше да следим. Сакън нашите хулиганчета да не направят нещо на чуждестранните делегати.
— Тогава не прочистиха ли Москва, както през осемдесет и пета? — забеляза Турецки.
— Нещо не си спомням — поклати глава „Сельодкин“. — Например Льошка тогава тъкмо се бе върнал от лагер. Никой не му забрани да дойде в Москва. Така че на вашата снимка той е съвсем пресен, току-що се е върнал от лагера.
— Той имаше ли прегрешения после? — поинтересува се Турецки. — След петдесет и седма.
— Льоха излезе хитър. Подозираха за най-различни престъпления, вървяха упорити слухове, че той е станал голям бос и държи целия Тимирязевски район. Но нито веднъж не успяха да го хванат в нещо. Имаше случай, когато ограбиха бижутерски магазин някъде в центъра на Москва, следите водеха тук, към Бента, но Льоха успя да се измъкне. Прекратиха делото срещу него поради недостатъчно доказателства.