— Благодаря, някой друг път… — забърза Турецки, на когото хич не му се искаше да се пъха в никакви мазета.
Той взе снимката от масата.
— И снимчицата ли вземате? — огорчи се старецът. — Жалко.
— Той въздъхна с искрено съжаление. — Ще се смеете на стареца, но тя ми напомни младостта. Фестивалът, гребната база на езерото, аз в униформа. Помните ли, тогава цялата милиция беше с ботуши? Приятно е понякога да си спомни човек.
— Да, но не мога да ви оставя снимката — твърдо каза Турецки. Той не започна да обяснява на стареца, че е опасно да я притежава и учителката от Князев вече се убеди в това.
— Жалко — пак каза старецът. — Аз на никого няма да я покажа, то и на кого ли. Макар че, знаете ли — продължи да говори той, докато изпращаше Турецки в антрето, — преди няколко години отидох за гъби през септември. Аз и тук бера по малко, но това е така за развлечение. „Тих лов“, както се изразяват писателите. А два-три пъти през сезона се отправям така капитално на лов. Тук си имаме гора, нали ви казах, но гъби няма, по-точно има, но и гъбарите са доста. Та значи аз знам много хубави места по-надалеч, там — старецът махна някъде зад прозореца — при Озерецкото водохранилище. Пътуването, разбира се, е доста неудобно. Но затова пък малко хора ходят. А аз заминавам вечерта с последния влак до Кубинка, а заранта тихичко си тръгвам и търся попътна кола до Руза. През последните години стана лошо с автостопа — не вземат, всеки бърза по своите си работи.
„И правилно“ — помисли Турецки, който вече започваше да се дразни от бъбривостта на старото ченге.
А той продължаваше:
— Е, в краен случай изчаквам първия автобус. Ти, казваш, си гъбар? Следващата година непременно ще те взема. Такива места ще ти покажа! След Орешки е завоят за Анино. Точно оттам започват истинските гъби. — Старецът мина на скоропоговорка, виждайки, че Турецки се е облякъл и се кани да отвори вратата, за да излезе. — Та значи набрах аз пълна кошница бели — не събирам всякакъв боклук. Стига ми, мисля си. Излизам на шосето и си вървя лекичко. Гледам отпред мъж с кошница, наш човек — гъбар. Приближавам се и кого мислите виждам — Пръдлето!
— Кой? — попита Турецки.
— Славка Тимофеев — обърка се старото ченге, — оня от вашата снимчица, собственолично! Който изнасилил и убил онова момиче от снимката, а после отпрашил в Ташкент, едва го откриха.
— Тоест този, който е на снимката? — Турецки едва не се развика срещу стареца: — Защо не ми казахте по-рано, Пьотър Поликарпович!
— Ами нали разказвах, обаче вие се разбързахте, докато още говорех — взе да се оправдава старото ченге. — Вие не ме слушахте.
— Аз мислех, че не е вече между живите, вие така говорехте за него — отвърна Турецки.
— Жив е, не по-зле от нас двамата — отвърна Бобрецов. — Излежал си присъдата, излязъл по-рано и като че ли май се е отказал. Или поне повече не са го хващали. Живее някъде в Можайск, работи като пазач в млекозавода. Не си каза адреса, а и аз не го питах. Но ако трябва, може да го намерите, този поне живее с истинската си фамилия.
Глава единадесета
Кошница с фурми
Ира вървеше по „Фрунзенска набережна“, стиснала здраво чадъра, който се опитваше да се изтръгне от ръцете й. Късно вечер, когато се връщаше след концертите вкъщи, тя по собствените й думи се тресеше като кленов лист. Би могла, разбира се, да се обади от консерваторията на Саша да я посрещне, но някак си все си мислеше — ще се размине.
Ето и сега тя твърдо се убеждаваше, че когато вали сняг и дъжд едновременно, всички уважаващи се бандити си седят мирно по къщите. А неуважаващите се — още повече. А и що за проблем — да притича двеста метра от спирката до къщи. Удивително, Ирина въобще не беше страхливка, а в решителни моменти ставаше смела, дори безстрашна, но все пак се боеше от тъмните входове… И нищо не можеше да направи със себе си. Срам и позор. Върви си по оживена улица, ето и коли минават.
До арката в двора оставаха броени крачки, когато сякаш подслушвайки мислите й, една от колите, без да бърза, задмина Ира и меко спря край тротоара. После тя не можа да си спомни нито марката, нито дори цвета й. Просто голямо петно, тъмно разплескано и блестящо. Младата жена някак изведнъж разбра, че е дошла за нейната душа, и сърцето й падна някъде в дъното на стомаха.
Вратичката се отвори и навън погледна непознат мъж. Той беше млад и явно се намираше в прекрасна физическа форма.