Е, стига толкова, че ръката ми се умори.
Идва приятелят на Гриша, участъковият Фьодор Степанич, разпитваше дали той ще се върне за началото на лова.
Поздрави изпращат съседката Нюра с Иван Трофимович и техният Володя, Борис Захарич, Саша Големия и Саша Малкия, и всички останали от клуба, Ванда Михайловна, Фьодор Степанич, Петя Утайсин и, кажи-речи, всички олгинци.
Славик, пази чичо си.
Слава разтвори изрезките от вестник: „Да увековечим нашето общо дело с отец Авакум“, „Олга-2000“. Той бегло пробяга с поглед по първата: „В епохата на хуманизацията и връщането към първоизточниците… пуснал святи корени в руското Приморие… десницата на отец Авакум навеки ще осени с кръстно знамение процъфтяващия град…“ — глупости някакви. Втората информация беше в същия тон: „Крупен рекреационен център за японски туристи… иновационни технологии за рибообработка… плантации от женшен и рога от арали… водещ авиовъзел на руското Приморие…“
— Ама че ги е забъркал старият глупак — промърмори Грязнов-младши и едва не смачка статийките, но после внимателно ги сгъна и ги пъхна в плика заедно с писмото.
Глава дванадесета
На гости у Пръдлето
Не представляваше особен труд да се разбере къде в Можайск живее Вячеслав Михайлович Тимофеев, роден в 1934 година, с изтекла присъда. Бившият Пръдлето не мислеше да се крие, живееше под собствената си фамилия, служеше като пазач и Можайския млекозавод и през тази година трябваше да се пенсионира, но смяташе да продължи да работи. Сега, както е известно, не можеш изкара с едната пенсия.
Турецки категорично забрани на Ирина да излиза от къщи и да отваря вратата на когото и да било, а сам той замина за Можайск. Този град много напомняше за Князев, но публиката все пак не беше толкова провинциална — усещаше се близостта на Москва.
Пръдлето, наречен още Вячеслав Тимофеев, живееше в малка къщичка в покрайнините на Можайск недалеч от същия тоя млекозавод, който пазеше през денонощие — на две смени.
Той самият отвори на Турецки.
— Трябва ми Вячеслав Михайлович — вежливо попита Турецки.
— Аз съм, а вие кой сте? — хитро присви очи стопанинът.
Турецки се изуми. Той никога не би познал в неугледния старец, от когото идваше някакъв кисел мирис, онзи млад човек от снимката. От стопанина не убягна неговото объркване. Той ехидно изгледа Турецки и пак попита:
— Да не сте забравили кой сте?
— Следователят Турецки. — Саша бързо извади картата си и я подаде на Тимофеев.
Той я взе и все със същата иронична усмивка прочете:
— Александър Борисович Турецки, старши следовател по особено важните дела при Московската градска прокуратура, съветник от правосъдието… Е, какво, много ми е приятно, гражданино следовател и съветник от правосъдието, че сте си спомнили за мен, стареца. И за какво съм ви потрябвал? Или пак сте решили да ми лепнете някоя пакост?
— Е, защо така веднага, Вячеслав Михайлович — каза Турецки. — Просто исках да поговоря с вас.
Той говореше колкото се може по-любезно, макар Тимофеев дп не му хареса от пръв поглед, а от втори — още по-малко. Имаше и него нещо мръсно, дори лигаво, и Турецки изведнъж помисли, че май би се погнусил да яде храна, приготвена от този човек, макар и да се надяваше, че той няма особено да се натиска да го гощава — стопанинът изглеждаше беден и едновременно алчен.
— Е, влизайте в собата — каза Тимофеев. — Добре, щом е така, да поговорим. Все пак жив човек, макар и следовател — каза той в гърба на Турецки, когато го пропускаше напред в стаята.
Турецки влезе в „собата“. Това се оказа ниско помещение с опушени, невероятно мръсни стени, които някога, изглежда, са били зелени. Вътре имаше няколко мебели — маса, бюфет, диван. Мебелите някога са били обикновени — полирани, лакирани, но после кой знае защо са били боядисани с блажна боя, видимо зелена, но придобила постепенно неопределен мръсносив цвят. На прозорците нямаше завески, а и едва ли бяха нужни, все едно — отвън почти нищо не можеше да се види през мътните стъкла.
— Сядайте — махна с ръка Тимофеев. — Виждате ли как живее днес руският човек. Всичко е заради тях, проклетите!