За известно време над бойното поле стояла пълна тишина. После ченгетата се измъкнали с ругатни от колата и я обърнали пак на колелата й. Извлекли от торната яма вече омаломощения последен бияч и взели да се стягат за обратния път.
Това не била лека задача. Оказало се, че при първата си атака срещу милиционерската кола Генерала Гена е пробил радиатора. В резултат те се отправили обратно с колата на покойния Афонин, като й монтирали гумите от служебното жигули. Всички не успели да се съберат там. Някой от местните закарал двама до поста на КАТ и те се прибрали първи в Князев. Когато колата със задържаните, изгубила по пътя си ауспуха, който, както се изяснило, бил прострелян заедно със задните гуми, с рев се вмъкнала в двора на милиционерското управление, ги посрещнал със смях целият личен състав. Главатарят на биячите потривал с окованите си ръце раздраната сутринта буза, която вече започвала да забира, и от време на време злобно повтарял: „Егати краварника!“ След къпането в торната яма той излъчвал такова зловоние, че преди разпита, противно на правилата, го пратили в банята.
„Уморени, но доволни, всички се прибрали невредими от операцията“ — така по думите на Любочка завършил разказа си „смешният“ князевец.
— Трябва да повишим в звание Генерала, неизвестно как би свършило всичко без неговата помощ — каза Романова, след като изслуша историята. — Добре, да се захващаме за работа.
Тя свери номера с онзи, който й продиктува Турецки. Нямаше място за съмнения — колата беше на онзи човек от Останкино.
И едва сега тя си спомни за пейджъра. Машинката замълча нещо… Или те са се досетили. Не са ли прекалено досетливи?
Глава четиринадесета
Усещаш ли на какво мирише?
Когато на другия ден се върна от Можайск, Турецки отиде в кабинета по криминалистика при Мойсеев.
Старият криминалист изглеждаше разтревожен от нещо. Той току потриваше ръце, оправяше очилата си и въобще се държеше някак неуверено. На Турецки не му беше трудно да се досети каква е работата — Мойсеев вече знаеше кой именно е изобразен на снимката.
— Знаете ли, Саша, аз направих не по-малко от десет варианта на тези лица и… приликата…
— Не се вълнувайте, Семьон Семьонович — усмихна се Турецки, — знам на кого приличат. Всъщност не приличат, а са точно те. Спокойно можеше да унищожите тези варианти. Мисля дори, че така ще бъде по-добре. А, виж, третият…
— Но там има шест души! — възрази Мойсеев. — Четирима младежи и две момичета.
— Всички ли състарихте?
— Разбира се, вижте.
Турецки взе шест снимки. На всяка от тях беше изобразен човек на средна възраст, около петдесет и пет годишен. Сега Турецки можеше да съди за изкуството на Мойсеев съвсем нагледно — защото от два от портретите го гледаха хора, с които бе разговарял съвсем скоро — Валентина Андреевна Лисицина и Вячеслав Тимофеев-Пръдлето. Беше невъзможно да не ги познаеш, макар че, разбира се, „състарените“ портрети малко се различаваха от реалните хора. Валентина Андреевна беше без очила и лицето й изглеждаше по-радостно, по-оптимистично, отколкото в действителност. Тимофеев изглеждаше такъв, какъвто може би би станал, ако животът му бе протекъл по друг начин, ако ги нямаше нито обвинението, нито съдът, нито десетте години затвор. У него нямаше озлобеност и омраза, макар че присъстваше елемент на някакво кълчене и уродство. Това Пръдлето винаги го е имал.
От другите две снимки срещу Турецки гледаха, усмихвайки се непонятно на какво, началникът на президентската спецохрана Шилов и едва ли не първото лице във финансовата система на Русия Константин Корсунски. Те бяха определено разпознаваеми, макар все пак малко да не приличаха на себе си. Погледът на Шилов въобще не беше толкова тежък, колкото в действителност, но ако в реалния живот той правеше впечатление на рязък, дори груб човек, то на портрета, направен от Мойсеев, беше по-мек и: човечен. А Корсунски въобще не приличаше на днешния финансист, умен, предпазлив и опасен човек, а на някакъв професор, витаещ в облаците. Този Костя някога бе обикнала, бъдещата учителка Валя Лисицина и това въобще не изглеждаше учудващо.
„Да — помисли Турецки, като взе последния портрет. — Нали тук Вера още е жива. Те още не са престъпници, още не знаят какво ги чака в бъдеще.“