Тя въздъхна тежко и запали цигара. Не й харесваше тази операция, ама никак не й харесваше. Защото щеше да се наложи да подозира само най-близките си сътрудници. Въпросът КОЙ беше застанал вече ребром. Кой ще получи фалшивите спецдонесения? Шура взе чист лист и химикалка. Но нещо не й се пишеше. Тя седя известно време, втренчена в бялото пространство на листа, после рязко загаси недопушената цигара в пепелника.
— Ама и ти, Шура, направо като някаква жена — промърмори тя през зъби, решително хвана химикалката и написа:
1. Нелюбин
2. Мойсеев
3. Сивич
4. Шведов
Сега трябваше да помисли над адресите. Разбира се, Московската криминална милиция имаше немалко конспиративни квартири, където ставаха необходимите срещи, от време на време се провеждаха разпити и дори понякога държаха арестувани, но последното, разбира се, беше изключение, а не правило. И сега Романова мислеше кои от тях да избере. Нали не беше изключено някоя от квартирите да бъде нападната. Затова тя се спря на селата, разположени в чертите на града. Да, това беше безусловно оптималното решение. Дори да гръмне взрив или да започне престрелка, поне няма да пострадат съседите, както неизбежно би се случило в някой блок с много апартаменти.
— Александра Ивановна, Нелюбин иска да го приемете — каза секретарката.
Първият импулс на Романова беше да каже: „Нека почака“, но после тя обърна листа с лицето надолу и каза:
— Нека влезе.
Полковник Валентин Сергеевич Нелюбин беше началник на втори отдел в Московската криминална милиция, едновременно с това и шеф на оперативната служба и на вътрешния муровски затвор — ДПЗ. Той зае този пост преди три години, когато Романова стана началник на МУР.
Тя сама предложи кандидатурата на Нелюбин, защото го познаваше вече не една година. И сега й беше даже някак неловко да го гледа в очите. Но кой знае какво може да изкуши човека. Заплатите в милицията са жалки, а всеки си има проблемите.
— Здравей, Александра Ивановна — каза Нелюбин. — Как сме?
— Ти какво, Валентин — озъби му се Романова, — да не би да не знаеш колко зле са нещата?
Нелюбин разбра, че началничката не е настроена за шеги, и каза:
— Чух, че ще прехвърлят този момък от Князев, та тъкмо исках да ти кажа…
— Откъде знаеш? — изведнъж освирепя Романова.
Нелюбин чак се обърка.
— Тоест как откъде? Имаше донесение. Аз наистина не съм го виждал, но казват…
— Не, не се измъквай — кресна Романова, — отговаряй ми конкретно — кой, кога, при какви обстоятелства ти е казал! Не милиция, ами направо седянка, всички шушукат, подслушват. Е, спомни ли си?
— Ами аз и не съм забравял — отговори Нелюбин. — По телефона ми позвъни Турецки, каза, че са хванали някакъв Дегтяр и ще го конвоират при нас, тоест във вътрешния затвор, та аз значи да помисля отрано за охраната, да не стане като с Бурмеева. Той каза, че и сам ще помисли кого да препоръча за охрана.
— Аха — Романова стисна химикалката в ръце така, че пластмасата изпращя. — Кога беше този разговор?
— Преди около час — отговори Нелюбин. — Аз все си мисля, просто непонятно стана това с Бурмеева. Може да е подлъгала някого от охраната. Красавица, а иначе видът й, как да кажа — като на невинна овчица. Сякаш са я затворили за нищо. Макар че едва ли, всичките ми хора са проверени.
— Проверени, пък птичката отлетя — мрачно каза Романова. — Изобщо, така — изпревари тя Нелюбин, който се канеше да каже нещо. — Ще го настаним в един от нашите обекти, още не съм решила къде. Ще ти съобщя, но това са съвършено секретни данни. Ако преценя, че е нужно да се каже на Турецки или някой друг, сама ще го направя. Разбра ли?
— Разбрах, Александра Ивановна.
Когато вратата след Нелюбин се затвори, Романова отпусна глава на бюрото. Такава слабост тя можеше да си позволи само насаме. „Турецки — повтаряше си тя. — Саша Турецки. Не може да бъде. Или Нелюбин нарочно го каза, за да отклони подозрението от себе си? Също е възможно. И също много неприятно.“
Романова се постара да се овладее. Сега нямаше път назад, трябваше да подготви капаните за своите. Иначе нямаше да намери предателя.
Като помисли, тя зачерта на листа фамилията на Мойсеев и вписа там Турецки.