— Грязнов? — замислено повтори Турецки. — Той какво, ще разпраща из цялата страна хората си ли? Скъпо ще му излезе. Но ти много навреме ми напомни за Грязнов, Александра Ивановна. Хрумна ми една нестандартна мисъл.
Слава Грязнов не много отдавна напусна милицията и основа частна детективска агенция. Отначало приятелите му от милицията се отнасяха към това начинание доста скептично — Шерлок Холмс се извъди, видиш ли. Но сега много от тях гледаха с известна завист прекрасното оборудване и екипировка на хората от агенция „Глория“.
Агенцията на Грязнов се занимаваше с най-различни случаи, основно издирване на изчезнали и проследяване. Така че предложението на Романова да се обърнат към Слава не беше чак толкова безсмислено — агенция „Глория“ имаше добре организирана мрежа от информатори и детективи с едно съществено предимство — много от тях засега бяха успели да останат в сянка.
Но всичко това струваше пари и то големи, а Грязнов не можеше да разчита на държавния бюджет. Затова, като знаеше, че Слава никога няма да й откаже, Романова можеше да се обърне към него само заради много важен случай, а убийството на дребния мошеник Карапетян не спадаше към този вид.
Глава единадесета
Кебапчийница „Аштарак“
И милиционерите, както всички други хора, си имат своите слабости. Нищо човешко, както се казва, не им е чуждо.
За старши сержант Аникин такава слабост беше малко прекалената, но напълно извинителна любов към съгряващите питиета. Той самият обясняваше това с мъките на службата — работеше в транспортната милиция на гара Калуга-2 и за една смяна, денем или нощем, изминаваше по няколко десетки километра около гарата. Външен наблюдател би могъл да помисли, че той просто се разхожда, отпочива си. Но да трамбоваш така, дванайсет часа подред, беше доста досадно: караш се с бездомниците и проститутките, изслушваш жалбите на окрадените хора, водиш неравна битка с циганите, които си бяха харесали за табор чакалнята. А се случваше — не толкова рядко — скитниците да отдават богу дух и тогава пак на Аникин се налагаше да вика съответния транспорт. През първата година от службата Аникин все още виждаше в това… не точно някаква романтика, но поне му беше интересно: нови впечатления, срещи с хора с „трудна съдба“; той виждаше своя граждански и нравствен дълг в… Впрочем това беше отдавна, той вече беше забравил в какво виждаше тоя същия дълг на млади години. А сега, така — ежедневие и рутина. Наоколо мъка. Как да се удържиш да не удариш една-две чашки.
По-младите му колеги харесваха повече дневните дежурства, но той предпочиташе нощните смени, особено когато партньор му беше старият приятел старшина Калачов, а по-просто — Васка. Те деляха наполовина с Васка най-глухото време — от два до пет сутринта — и дремеха поред в дежурната стая.
Вечерта преди дежурството Аникин пи повече от обичайното: украинецът Гришка, който докарваше в Калуга различни стоки някъде от Черкаси и ползваше от време на време дежурната стаичка като склад, почерпи. След първата бутилка домашна скоросмъртница Васка се опъна на дивана, а те с Грицко, докато чакаха нощния влак от Черкаси, довършиха и втората, замезвайки със сланина. Аникин не помнеше как е заспал. Преди разсъмване Васка едва успя да разбуди партньора си. Аникин нещо измърмори и с огромно нежелание отвори очи. Той се протегна, погледна часовника си. „Охо! Шест и половина!“ Скочи мигновено от дивана и изхриптя:
— Защо не ме събуди по-рано?
— Да бе, може ли човек да те събуди…
Главата не го болеше — скоросмъртницата се оказа добра. Но в устата му не беше никак сладко. Аникин се прозя и се опита да оближе сухите си устни с грапавия си език:
— Нещо ми е залепнало гърлото, ще ида да се оправя.
Точно срещу гарата се намираше кебапчийницата „Аштарак“, където Аникин винаги се „оправяше“ безплатно, че го и нахранваха. „Май арменците още не са отворили, няма да има шишчета.“ Но Аникин беше готов да се задоволи с малко — бутилка бира или сто грама водка. „А за хапване сигурно е останало нещо от вчера.“
Той прокара с известно усилие ръка по лицето и косата си, за да си придаде относително приличен вид, оправи шинела си и излезе в залата. Там животът вече си вървеше по реда — циганите се бяха събудили и сега закусваха, лапайки направо с мръсните ръце, тук-там по ъглите дремеха скитници, край касите се тълпяха пътници. Аникин огледа всичко това с мътен поглед и излезе на улицата. Той пресече гаровия площад и застана пред входа на „Аштарак“.