— Но той си е наред — възрази президентът. — Вече колко пъти го вземам. Никога не ми е ставало така.
Дроздов погледна към младия лекар.
— Възможно е предозиране — съобрази бързо Женя Точилин.
— Кога го вземахте за последен път, Андрей Степанович?
Президентът за миг се замисли:
— Ами още в Ню Йорк. Мисля, че беше вчера? Или вече днес? С тези часови пояси не можеш веднага да съобразиш…
— Препаратът още не е окончателно проверен — каза Женя.
— Ами ако там има някакви примеси… Дайте, аз ще го занеса в лабораторията на нашия институт.
— Е, щом трябва. — Президентът извади от вътрешния джоб на сакото си шишенцето с тонусин и го даде на племенника. Той се върна на мястото си и старателно прибра шишенцето, но не в чантата си, а в малко куфарче.
— Тук си нося най-ценното — обясни той.
— Главата някак ми тежи — каза президентът. — А ми предстои среща с ирландския премиер… Кога ще кацнем?
— Ами че ние вече… — смути се Дроздов. — Момчета — обърна се той към стюардите, — от колко време стоим тук?
— Скоро ще станат два часа.
— Ето ти на! — възкликна президентът. — Та той ме чака!
— Андрей Степанович — твърдо каза Женя Точилин, — като лекар ви забранявам да излизате от самолета. Само това остава, да паднете или да се клатите насам-натам.
— Пак ще кажат, че съм се напил — измърмори президентът.
— А какво ще правим?
— Сега ще сляза и ще съобщя, че не можете да излезете заради заболяване. Няма друг начин.
Президентът само въздъхна и закопча ризата си.
Кебапчийницата „Аштарак“ срещу гарата на Калуга се намираше в префасонираната сграда на бившите билетни каси. Семейството бежанци от Спитак, което нае помещенията, разкраси помещението, доколкото можа — боядисаха стените в жълто и на тях старателно, но твърде непрофесионално нарисуваха шишчета на скара, оранжева кокошка върху чиния и чаши с питиета в такъв отровен цвят, че ако бяха истински, щяха да са смъртоносни. Над входа се кипреше дълъг лист ламарина с надпис „Аштарак“, изрисуван с големи неравни букви на фона на белеещи планински върхове.
Денем тук често можеше да бъде видян самият собственик — Васак Саакян, дебел, набит мъж, който се появяваше, съпроводен от поредния приятел, познат или просто нужен човек, настаняваше го на масата и го угощаваше до преяждане с шишчета, без да забравя и себе си, като ги поливаха обилно с червено вино, а понякога и с водка.
Собственикът нямаше никакво отношение към кухнята. Там работеше стопанката — силна, здрава жена със започнала да посивява черна коса. Тя се трудеше, без да скръства ръце, като въртеше кухнята, вземаше парите и обслужваше клиентите. Не можеше и за минутка да приседне на стола, както правеше мъжът й. Тя имаше и помощник, макар и не много сръчен — един изпосталял руснак, чиито задължения бяха да прибира масите, да мете пода, да бели картофите и другите зеленчуци, да прочиства ориза за супата харчо. Той я караше през пръсти, а понякога въобще не идваше: щом се усетеше с повече пари, го удряше на запой. Но по-лошото беше, че през цялото време трябваше да бъде държан под око да не задигне нещо.
Следобед идваха дъщеричките — кръглолики, пухкави близначки с ярки панделки в непокорните тъмни къдрици. Вместо да помагат на майка си, те започваха шумни игри, скачаха и тичаха из кухнята. Така че всъщност на Гаяне — така се казваше стопанката — се налагаше да върши всичко сама. Обаче мъжът й изпълняваше една много важна работа, която не можеше да довери на жена си — сам се разправяше с милицията и рекетьорите, уреждайки нещата на чаша вино и вкусни шишчета.
Затова, когато при семейство Саакян дойде Сергей, те нямаха нищо против. Той беше син на тяхна съседка още в Аштарак. След сватбата си те се преместиха в Спитак, но по време на голямото земетресение къщата им беше напълно разрушена и Саакянови със съвсем малките тогава дъщерички успяха да се настанят в Калуга. Това, разбира се, не е Ростов или Москва, но градът не беше никак лош, а главното — те се появиха още по съветско време като бежанци от земетресение, а не от война. Отначало всички им съчувстваха и градските власти не само че не се опитваха да се отърват от тях, но дори им помагаха. Като цяло те бяха доволни от живота.
Васак плащаше данък на местните рекетьори, хранеше и поеше безплатно кварталния и никой не закачаше заведението му. Търговията на гаровия площад вървеше бойко и само Гаяне от време на време се оплакваше, че е затрупана с работа. И точно тогава се появи Сергей.