Както често става в такива случаи, кой знае защо много му се искаше да си спомни. При това като човек, който има правото да задава въпроси, той пак попита:
— А при нас в участъка прибирали ли са те?
— Не, не е имало такова нещо — отвърна Саруханов.
— Хм, откъде те познавам? — говореше си сам Аникин. — Аз, разбираш ли, имам упорит характер. Сега три дни ще се мъча да се сетя къде съм те виждал!
На Сергей му оставаше само да разпери ръце.
След два часа „оправилият се“ и ободрен Аникин предаде дежурството и замина вкъщи да си отспи. Пътьом трябваше да се отбие при лейтенант Карасьов в градското управление — да занесе „пратка“ от Гришка украинеца.
В коридора висеше голямо табло с портретите на обявените за издирване. Аникин щеше да отмине, но изведнъж рязко се обърна и впи очи в снимката на млад арменец. Надписът гласеше:
„Сергей Тотосович Саруханов, роден 1962 г., жител на град Аштарак, Арменска ССР Издирва се за предумишлено убийство.“
Аникин се вгледа още веднъж в снимката. Нямаше съмнения — оттам го гледаше племенникът на Васак, който го обслужи сутринта в кебапчийницата. Но дори да оставаха някои съмнения, магическата дума „Аштарак“ безусловно щеше да ги разсее.
Глава дванадесета
Подлезът под Кутузовски проспект
Евгений Точилин беше много перспективен млад лекар ендокринолог. Това донякъде и определи изпращането му на стаж в болницата при Колумбийския университет в Ню Йорк. Разбира се, само донякъде. Главна роля изигра приятният за Женя факт, че някога по-голямата сестра на майка му, скромната и стеснителна, макар и много хубавичка Фая се омъжи за малко недодялания Андрей, който при първото си появяване порази всички вкъщи с високия ръст и боботещия си глас.
Като цяло Андрей, който тогава учеше във Висшата партийна школа, не изглеждаше толкова недодялан на фона на останалите слушатели в това заведение. Той беше достатъчно напорист, честолюбив и всичко подсказваше, че го чака добра партийна кариера. Но тогава на никого не можеше и да му хрумне до какви висини ще се добере в края на краищата.
Женя познаваше вуйчо си още от детските си години и винаги се поразяваше от неговата способност да улавя момента, бързо да избира правилното решение и упорито да го довежда докрай. От времето, когато той започна да се издига все по-нависоко по партийната стълбичка, Женя започна да го вижда все по-рядко и не можеше да не го удиви промяната на възгледите, която настъпи у вуйчо му, когато той, убеденият комунист, се превърна изведнъж едва ли не в дисидент.
В семейството много хора не го разбираха. И едва след август 1991 година видяха каква тънка игра е започнал, как ловко я изигра и какво постигна в резултат.
Лично за Женя това значеше стаж в Съединените щати и той не можеше да не бъде благодарен за това на вуйчо си.
След случилото се на летище „Шенън“ той, разбира се, както и Вадим Дроздов, не можеше да не се замисли какъв именно опасен примес е попаднал в хапчето тонусин и съжаляваше, че заяви на всеослушание за необходимостта от експертиза. Затова в Москва той реши да пътува до града с правителствена кола. Обаче, когато няколко часа по-късно вече в обикновено такси се отдалечаваше от улица „Есенна“, където беше жилището на президента, му се стори, че в същото време заедно с тях потегли паркирана наблизо кола. Женя кой знае защо помисли, че тя го следи.
Предчувствието не го излъга. Когато след двадесет минути той слезе от таксито на Кутузовски проспект до подлеза, видя, че същата коля спря на няколко метра отзад.
Точилин побърза по тунела към другата страна на проспекта в сградата, която преди беше украсена от многобройни паметни плочи, а сега радваше очите с полукръгъл надпис: „Магазин HOROSHIY“.
Женя вече беше в средата на подлеза, когато отзад се чуха припрени стъпки. Той бързо се огледа — настигаха го двама в кожени якета и малки черни шапчици, нахлупени до самите очи. Те бързо го догонваха. Женя носеше само куфарчето — останалите вещи вуйчо му обеща да изпрати на другата сутрин с личния си шофьор.
Нямаше съмнения за намеренията на тия двамата и Женя побягна по подлеза с надеждата да стигне до улицата, преди да го догонят преследвачите. В отговор двамата отзад също се затичаха и спипаха Точилин вече пред самите стълби, водещи нагоре. Единият го събори с професионален удар, другият измъкна от ръцете му куфарчето. След което двамата се отдалечиха с бавен тръс към противоположния край на подлеза и изчезнаха.